Вещите на: Програмата
Вещите са навсякъде. Книги, дрехи, сувенири, бижута, мебели… Притежанията ни не са просто обикновени предмети, те са спомените ни, разкриват интересите ни, чертите от характерите ни: с две думи – те са продължението на това, което сме. Ключодържатели, албуми, морски спомени, екскурзии, часовници, китари и изписани тефтери са някои от най-важните притежания на екипа на Програмата, с които сме готови да прекрачим в 2021. А ето и какви са историите, които стоят зад тях (защото всяко нещо си има своята история, нали?).
Морето в мен
Мая
Като при повечето хора, родени до морето, желанието ми за плажуване отдавна го няма, но пък колекционерската страст така и не си отиде. Обсебена съм от камъни, раковини, миди, пясък, клони и какво ли още не. От кипърското крайбрежие примъкнах около 12 кг камъни със самолет, наложи ми се да платя свръхбагаж. От Египет буквално откраднах разни раковини от Червено море, а малко преди излитане разбрах, че е забранено да се изнасят от страната, но ми се размина. От Тасос също се върнах с няколко торби с кръгли мраморни камъчета. Тогава се сдобих и с лодката. Изглежда като древен артефакт и в известен смисъл е точно това. Издялана е с подръчни средства от парче дърво, изхвърлено от морето на пуст бряг. Толкова е детайлна, та даже котва и рул си има. Акостирала е върху камък, намерен също там. Направи я един много сръчен приятел – буквално я изпросих. Имаше и сал… но ми каза, че ставам нахална. Рибата пък е първото нещо, което си купих от галерия. Обожавам я – изглежда симпатична и много кротка, а аз съм от поколението, което гледаше Челюсти на видео – намразих дълбините и рибите завинаги. От Черно море обаче не се страхувам – за мен то винаги ще си остане баща ми, който излиза от водата с колан на кръста, а на него окачени риби, уловени с харпун. В детското ми съзнание беше като истински бог на моретата. Пясъкът ме намери, когато се нанесохме в последния офис на Програмата, на Солунска. От старите наематели беше останал буркан с пясък и два рапана в него, а отгоре му с бяло изписано "Варна, Южен плаж". Точно пък от Варна?! Съвпадение – не мисля! Толкова мило ми стана, сърце не ми даде да го изхвърля и макар да е чужд спомен, е толкова мой, че когато решихме да освободим офиса, си го прибрах вкъщи. Напоследък съм занемарила колекционирането, така че новогодишното ми решение ще е в тази посока – да попътувам и да се запилея по някакви непознати плажове на морета без акули.
Албумът
Таня
Да се преместиш в друга държава е като да се озовеш насред дивата природа – инстинктивно поставяш адаптацията и физическото оцеляване над всичко. Сложих слушалките обратно чак след няколко месеца живот във вакуум и хаос, но едва когато в къщата ни се появи грамофон, си върнах желанието да слушам музика заради чистото удоволствие. Купих сборната плоча със седемдесетарски глем рок на Бауи ChangesOneBowie около десет минути след като я мернах на една етажерка и оттогава стана известна с това, че я пусках по-често от печката. Изминалата година завъртя оборотите наопаки, приоритетите пак се пренаредиха и стана ясно, че този път ще отнеме повече време да поставя иглата обратно на място. Надявам се някъде през 2021 и това да се случи, но дотогава Дейвид е у дома и е сигурно, че поне за 45 минути всичко е наред със света.
Изписаните тефтери
Нати
Случи се така, че този текст ме свари точно когато се местя и доста от вещите ми още са в кашони. Знаете – това е момент, в който преоткриваш много дребни неща и осъзнаваш колко от тях пазиш само от сантименталност. Това важи с пълна сила за моите тефтери – всички тези са изписани от-до, но не мога да ги изхвърля. Да отворя някой на случайна страница е като да вървя по улицата и да усетя мирис, който моментално ме връща някъде. В тях е паметта ми, дори когато не съм сигурна, че е там за някои неща. Единствено зеленият, на който пише "2020", още е празен. Сякаш ми трябва време да осмисля и нахвърлям бележки в него, но все повече ми се струва, че ще има какво да се напише за тази година. С хубавото и лошото.
Укулелето
Криси
Винаги съм искала да се обърна към музиката не просто като слушател. Исках тя да минава през мен и по друг начин и няма голямо значение дали я споделям, или акордите ще си останат само за мен. Терапията може да е под формата на медитация, йога, чайове или изключване от социалните мрежи. За мен тя идва с любимия суичър, който ми е прекалено голям, и с първото ми, вече малко раздрънкано укулеле. То се казва Кактусчо и няма никаква голяма мисъл зад това име. Често го вадя за песента, с която се успокоявам, когато отвън стане напечено – We Don’t Believe What’s on TV на Twenty One Pilots. Вокалистът на групата – Тайлър, също минава през парчето на своето доста по-скъпо укулеле и имах честта да го чуя на живо в Мадрид през 2019. Само защото първата струна от сета на Кактусчо стърже при някои акорди, съвсем наскоро се сдоби и с идея по-лъскав брат – Бруно. Сега двамата живеят под един покрив и правя всичко по силите си да не пренебрегвам нито един от тях, защото за We Don’t Believe What’s on TV се справят еднакво добре.
Чайникът
Дани
Чайникът е моята "мадлена на Пруст" за едно от най-дивите пътешествия из Северна Африка. Мамиха ме, помагаха ми, бях изумена от начина на живот, веднъж ми налетяха на бой, а накрая викахме и лекар (Аллах да пази д-р Абдула, задето ме спаси от страшни мъки). Най-забавният спомен от чайника обаче беше пазарлъкът. Започна се с тотално надмощие на изпечения стар шмекер на пазара в Казабланка. След 15-ина минути сякаш играта се обърна в моя полза. След още 10-ина потеглих с усещане, че съм направила чудесна сделка. След ден и половина открих, че все пак са ме метнали. Пазаренето така ми хареса, че го подхващам винаги, когато имам възможност. Надявам се 2021 да ми предостави такава. При това във възможно най-далечна дестинация. Не че не беше забавно, когато на Капалъ чарши търговец ме гонеше с викове "Шакира, Шакира, кам бак, Шакира!" (за да ми продаде едни слънчеви очила), но да те метнат на някой пазар, където това се брои за културна особеност, си е несравнимо!
Ключодържателят
Вили
HR-ите това ще ги изприщи, но в CV-то ми почти няма два еднакви реда. Последните 10 години прескачах между коренно различни сфери в опит да потопя пръст в повечето си мечти от детството, преди да се закотвя. Имам списък с тях, ако се чудите – съставен в края на гимназията, когато към мен се засилваше първото голямо "А сега накъде?" и систематично зачеркван оттогава насам. Като погледна назад сега, сякаш съм живяла в няколко паралелни вселени. В един от най-трудните, но и най-хубавите си предишни животи бях част от екипажа на авиокомпания. Веднъж докоснал се до авиацията, във вените ти завинаги остава да тече поне малко керосин, а при мен той си се лееше още преди да опозная тръпката от отлепянето от пистата. Просто знаех, че има нещо за мен там горе, в небето. Когато се сбогувах с тази ера от живота си, трябваше да се сбогувам с много неща: значката с крилца, униформата с ленти на ръкавите, пасовете за скришната част от летището. Но ми остана този ключодържател – нищо и никакъв, но зареден с доста смисъл за мен. Имитира нещо в самолета, за което аз се грижех, и ме кара още да се чувствам част от играта. Но по-важното – напомня ми, че никоя мечта не е извън обсег, стига да се протегна към нея. И все пак мисля, че вече съм готова да спра да се протягам и да пусна котвата. Дали в едно море или в няколко едновременно, 2021 ще каже.
1 време
Владо
Едно време много ме вълнуваше и влечеше чисто физически – размишлявах дали някак може да го забавям или спирам. Дали ако се запъне за малко, после ще наваксва с прибежки и припълзявания или ще се носи лежерно, все едно нищо не е станало. Събирах много часовници и ги пусках да се надпреварват. Опитвах се да ги накарам да тиктакат в един глас. А понякога ходехме с един приятел да хвърляме будилници от покрива, за да чуем как си отива времето. Оттогава ми е този часовник. Той оцеля, защото, вместо да лети, реших да го направя да се вижда, че работи. После му махнах и стрелките, за да не е толкова явно. Понеже в тоя живот за мене е по‑важно да си върша добре работата, а не да се вижда. А за догодина си пожелавам просто да я уцеля – ако стане, ще знам, че и без стрелки не е трудно.
Статията е част от коледния брой на Програмата, който може да четете и онлайн: