Никола: Когато ме заведоха за пръв път, залата бе пълна с момичета. Заявих категорично, че втори път няма да стъпя там. Имаше следващ път обаче и тогава видях Румен – най-добрият ми приятел и до днес. Казах си – е, щом сме двама, страшно няма. И останах.
Марта: На два пъти не бях приета в училището и когато накрая влязох бях последна. Още от първата година обаче получих най-висока оценка в класа. Набрах самочувствие, виждайки че се справям. Чак сега си давам сметка, че наистина съм била явен лидер, и то не само в класа, но и в цялото училище.
Балетът е много повече от позиции и техника. Как изграждате роля?
М: Обичта към балета е това, което ми помага, защото невинаги съм близо до героинята. Понякога ми е трудно да пресъздам образа. Спомням си например Дамата с камелиите – ролята на Маргарита е на зряла, опитна жена. Беше истински ужас да превъплътя усещането. Трудността обаче прави нещата по-интересни. Случвало се е да изпипам всичко до най-малкия детайл, а когато след това видя записа да открия, че в играта ми няма нищо истинско. Ето защо предпочитам да се водя от вътрешното си усещане. Смятам че засега се получава.
Н: Най-важното е да накараш публиката да ти повярва. Има роли, които човек просто трябва да е изживял, за да ги пресъздаде на сцената, да е минал през такива емоционални състояния, през каквито минава и героят. Но спектакъл със спектакъл не си прилича. Работата ни е да изразим нашите емоции и нашата душа.
Как се създава балетната двойка като вашата?
Н: По цял свят солистите си вървят по двойки, рядко се сменят. Радвам се, че в последните години с Марта изиграхме много спектакли и гастроли. Мога даже да кажа следното – публиката рядко вижда Никола без Марта.
М: Той е по-темпераментният от двама ни и понякога се движи една идея напред. Полезно ми е да го следвам и да влизам в неговия ритъм. Толкова сме свикнали един с друг, че дори когато сгафим, Никола по такъв начин успява да замаже положението, така че никой да не разбере. Публиката ни усеща, смята ни и за двойка в живота и често ни питат – ”А как сте вкъщи?”
След толкова много представления, има ли я още сценичната треска?
М: Аз съм по-нервна, притеснявам се повече. Преди спектакъл звъня на Никола поне по сто пъти! А той все някак намира начин да ме успокои и да ми въздейства с привидното си спокойствие.
Н: Ако изгубиш притеснението преди спектакъл, значи вече ти е безразлично и не трябва да си на сцената. Всеки път, преди всеки спектакъл, вълнението го има. И всеки се справя по собствен начин с него. Но това, че сме заедно, ни помага.
На запис или с жива музика се чувствате по-добре на сцената?
Н: С оркестър е по-приятно и за публиката, и за нас. Но тогава, когато можеш да разчиташ на диригента. Иначе…
М: …той може да ти съсипе спектакъла. Плюсът на записа е че репетираш в едно темпо и си го знаеш. Но пък магията на живата музика е несравнима.
Нямаме богат класически репертоар. Какво ви задържа само в този жанр?
Н: В България нещата винаги закъсняват. Понякога – немалко. Редом с класическите си спектакли, всички големи театри и трупи имат и доста модерни. Световноизвестни хореографи поставят навсякъде. В силно традиционни театри, известни с класическия си репертоар, като Болшой, всяка година има и модерни премиери. Ние обаче нямаме ресурси за поставянето на такъв репертоар.
М: Трупата ни е от 50-60 човека и смея да твърдя, че е много добра. И съм твърдо решена да остана в България. Имала съм хубави предложения за работа в чужбина, но твърдо заявих, че желая да танцувам пред моята публика. Жал ми е, че се дават толкова малко пари за култура – лицето на всяка страна. Има обаче и раздвижване. Салоните са препълнени с нови хора и ще се радвам тенденцията да продължи. Когото и да съм вкарала в театъра, дори и насила, му е харесало.
Какво ви взема тази професия?
Н: Здравето, спокойствието, свободното време. Но не съжалявам. Времето, прекарано в залата, ми е по-ценно, отколкото да се шляя безцелно. Сега сме във ваканция, имам възможност да обърна внимание на 7-месечния ми син, както и Марта на дъщеря си. Изпълваме свободното си време с важни неща, но без балет не можем.
М: Времето в театъра ми е безкрайно хубаво, там се чувствам щастлива. Но съм гузна, че не мога да отделя повече време на детето си. Родих много млада и я отгледах съвсем сама, с което се гордея, защото е страхотно дете. Много обичам и да си похапвам, а понякога се налага да се огранича. Да се гладува е кошмарно.
Кои са малките лудости в живота ви?
М: За да бъдеш артист, трябва да си малко луд. Много съм суеверна. Много. Като тръгвам на спектакъл не трябва да се връщам, с колата винаги тръгвам първо назад, винаги си оправям дръжката на асансьора, обувам първо десния си палец, тръгвам на сцената с десния крак, винаги сядам на едно и също място… това си е абсолютна лудост. А ако ми мине котка път, обикалям целия квартал. Истината обаче е, че всичко е в нашите ръце.
Н: Аз съм човек на адреналина и доста пъти съм искал да скоча с бънджи, но съм чувал адски истории за проблеми в краката след това, и се отказах заради балета. Не мога да рискувам. Имам и мотор, за жалост не го карам. Преди спектакъл пък си имам не-ритуали – винаги гледам да се наспя докъм 11:00-12:00 и закусвам, натъпквайки се добре с пържени филийки с много захар…
Как мина турнето във Великобритания?
М: Много добре. Хората бяха спокойни. Успяваха да разграничат веселбата от балета. Отзивите в британската преса са също бяха много хубави. Всичко беше страхотно с изключение на моето падане в Лебедово езеро – толкова хубаво падане, че бях в истински шок. Накрая на трето действие, на черното падедьо, се подхлъзнах и бам, по дупе! Ударих му един рев след това, но ни похвалиха. Казаха ни, че спектакълът е бил просто страхотен!
Марта Петкова и Никола Хаджитанев играят в Лебедово езеро,
Софийска опера и балет, 29 октомври, 19:00
