Калин Терзийски посвещава по един разказ за всеки наш владетел, преплитайки историческото си познание със своя мета-поглед и с бясното си въображение. Крайният резултат е ироничен поглед върху изначалното "българско”, съчетан с изстрадания хуманизъм на искреното родолюбие.
Това е нещо като портрет на Личното историческо знание, а не история на действителността. Историята, каквато е в нашите души, а не каквато е била в действителност.
Но авторът е убеден, че всеки мъдър човек знае: действителна история не съществува. Съществува само историята като отпечатък в нашите души. Или казано иначе – без хора, които да се вълнуват от нея и да мислят за нея, които да я преживяват отново и отново – история не би имало.