Владимир Игнатовски: Не трябва да обвиняваме историята, а да я проумеем обективно

През есента на 2023, чрез фотографска експозиция „Невидима София“ Програмата изследва в дълбочина гаснещите емблематични софийски сгради, които се крият в малките улички, далеч от отъпканите пътеки на всекидневието. Тази пролет медията отново влиза в ролята си на куратор, като този път в проекта се включват и L’Еuropeo, с които заедно тръгваме по пътя на изчезналите софийски киносалони.

От 24 до 27 април в nOva art space проследяваме историите на най-ранните кина в града чрез вълнуващ фоторазказ, който ни изпраща на пътешествие в самото начало на XX век. Чрез фотографиите на Александър Станишев, Георги Андинов и Ивелина Димчева, съчетани с архивни кадри от златната ера на българското кино, ние отново преоткриваме магията и красотата на софийските киносалони от една отминала ера.

Професор Игнатовски е кинокритик и изкуствовед, автор на редица книги и публикации на тема история и теория на театъра, киното и средствата за масова комуникация.

Проф. Игнатовски, от гледната точка на пряк свидетел на процесa как си обяснявате случилото се с изчезналите столични киносалони?
Историята с унищожаването на кината не е нова. Истерията с масовото им затваряне се появи през 60-те години на миналия век. Тогава проблем беше телевизията, хората започнаха да си остават вкъщи пред малкия екран и се получи казус с големите празни киносалони. Това продължи до 80-те години, когато започна ерата на мултиплексите. Тогава малките киносалони започнаха да загиват окончателно, просто нямаше как да се състезават с големите играчи. На първо място са финансовите причини, те няма как да си позволят същата дигитална технология, която използват веригите. Не могат да се възползват и от предимствата на кулинарията, а веригите кина по света печелят на първо място от пуканки и напитки, на второ – от билети.

Аз лично не мога да си обясня как може толкова лесно да се посегне на защитен обект с национално културно значение, каквито са били част от нашите кина.
Трябва да сме наясно, че софийските кина бяха унищожени преднамерено. По принцип кина се затварят или по икономически (свързани с появата на новите технологии), или по политически причини – свързани с корупция. При нас са налични и двете. Преди 89-а в България имаше няколко хиляди салона, държавата субсидираше посещенията на кино и се гордееше много, че у нас един билет струва по-малко от пачка цигари. Българите тогава действително ходеха много на кино. После започнаха да се пишат статии „Ще ходим ли на кино 2000 година?“. Прогнозата беше, че кината ще изчезнат – тях все още ги има, но вероятно ще се промени това, което ние наричаме кино, най-вече заради виртуалната реалност и изкуствения интелект. Това, което ние възприемаме като класическо кино, със сигурност ще се видоизмени.

А след 89-а година какво се случи?
В България в началото на 90-те редица градове окончателно изгубиха своите киносалони, в София останаха няколко, но дали заради безхаберие, дали заради корупция – случи се тотална катастрофа. Столичните кина бяха продадени на чуждестранен бизнесмен, който никога не се е занимавал с управлението на киносалони. Той не си изпълни договора, по който трябваше 10 години задължително да поддържа кината, продаде всички тези апетитни терени, плати си неустойката и замина с огромна печалба. Така кината започнаха да се унищожават едно по едно. Слава богу, някогашните кино „Рекс“ и „Витоша“ се превърнаха в книжарници и поне под тази форма продължават да са места за култура. Примерите с кино „Мир“ и кино „Солун“ са красноречиви. „Мир“ първо беше прекрасно открито лятно кино, после го покриха и направиха страхотен ремонт. Там имаше хубава малка зала с 15 места, отлична за наемане за частни събития и прожекции. В един момент „Мир“ изчезна, превърнаха го в паркинг – бездънна касичка за пари. Сега построиха голяма административна сграда. Кино „Солун“ пък беше кварталният ми избор, живеех съвсем наблизо. Така се случи, че присъствах на финалната прожекция в „Солун“, преди да го затворят. Тематично и някак иронично филмът беше документалният „Последен валс“ на Мартин Скорсезе. След това киното започна да се руши, превърна се в купчина руини, изринаха ги и сега на негово място има хотел.

Проф. Игнатовски, как допуснахме всичко това да се случи?
Най-вече с отсъствие на каквато и да била културна политика от страна на държавата. Съществува световна организация на артхаус кината, която пази тези важни пространства в толкова много европейски държави. В Италия например още през 60-те гласуваха закон, в който обявиха кината за обекти от културно значение и беше забранено те да се превръщат в складове, паркинги и т.н. Става дума и за проява на въображение и желание. В Амстердам съм бил в няколко прекрасни кина, открили възможност да съществуват. В едно от тях в залата имаше дълъг тезгях, който върви паралелно на седалките, поръчваш си нещо за хапване и за пиене, докато си гледаш филма. Сещам се за мой много скъп приятел, който наследи няколко киносалона в Германия. Един от тях функционираше като кафене през деня, а вечер седалките се обръщаха и се прожектираха филми, така и успяваше да се издържа самото пространство. В един момент обаче моят приятел беше принуден да продаде наследените кина, просто икономическият натиск беше твърде висок.

Кои са най-сантименталните Ви спомени, свързани с киносалоните в България?
Няма да забравя първия филм, който гледах във „Влайкова“ още като дете – индийския „Бродяга“. Това беше през 52-ра година, а сцената, която ме зашемети – героят като дете подхвърля едни палачинки във въздуха и в следващия кадър вече порасналата му версия ги лови във въздуха. Тогава изведнъж проумях, че киното може да си играе с времето, и съвсем естествено започнах да се интересувам как става цялата тази магия. В кино „Левски“ пък вече като тийнейджър гледах „Фанфан лалето“, също любим спомен.

Каква поука можем да си вземем като общество след случилото се с изчезналите столични кина?Според мен трябва да проумеем, че това е един естествен процес, няма как да го спрем, не трябва да обвиняваме историята, а да изследваме случилото се и да се опитаме да го разберем възможно най-обективно. Тъжно е, да, но това е нормална носталгия, важното е да не потъваме напразно в нея, а наистина да извлечем някаква поука от цялата ситуация.

Съвместната с L’Europeo изложба “Изчезналите кина на София” се осъществява с подкрепата на гигантите в качествената и чиста козметика Etat Pur, най-добрия приятел на предстоящите топли дни GIN 1689, изкусителния аромат на NESCAFÉ® Dolce Gusto® и посланиците на елегантния начин на живот SETU fine living boutique.

С благодарности към Столична община и nOva art space.