Вълшебната люлка на българския туризъм
В деня на световния туризъм обръщаме взор натам, където гордо се възвисява люлката на българския. Загадъчна и нежна за поетите, прелъстителна и благословена за израсналите в полите ѝ, непонятна и недостъпна за неумелите в магията ѝ – една-единствена е Витоша. Макар и често подценявана сред балканската длъж, родопската шир и рило-пиринската стръмна вис, Витоша не е просто местна или национална гордост, а богатство в международен мащаб. Надали ще открием топлата вода, ако заключим, че няма друга европейска столица, едновременно сгушена и разпростряла се в непосредствена близост до висока планина. Не, благодаря – не ни продавайте ниската имитация на скопското Водно.Сред милионите граждани и гости на София се изгубваме и откриваме в поне милион и една причини да се влюбваме във Витоша отново и отново. Преброителите ще ни поправят, ако бъркаме в сметката, но в дванадесетте двухилядника над столицата сме абсолютно убедени. Ако изкачването на така наречената Витошка дузина в рамките на един зимен (пък и летен) ден е сериозно предизвикателство, какво да кажем за стокилометровата обиколка на планината ходом за 24 часа? От опит подсказваме, че с велосипед е по-лесно, макар рискът от травми да е по-висок от Копитото. Щом като го споменахме веднъж, редно е да се похвалим как най-редовно стигаме до него – право нагоре от Княжево по стръмната пътека на вечния и величествен Боян Петров. Винаги ще помним личните, академичните и планинските му върхове редом с вдъхновението и максимата, че пътят към Хималаите тръгва от Княжево или в най-лошия случай – с автобус 66 от Хладилника.Повей на любов навява и буреносният Черни връх – особено когато учтиво благоволява да посрещнем някой изгрев отгоре му. Макар склонът към Боянския водопад да е коварен, няма как да не заобичаме и него, а освен сърцата си, отваряме и очите си на четири, за да съзрем водопада от няколко тайни места в София през пълноводния пролетен месец май. Друго любимо витошко кътче е заслонът над село Железница – Синята стрела, откъдето паметта ни съхранява някои култови, но неразказани истории. Няма как да пропуснем и планинските библиотеки, издигнати сред част от горските пътеки, за да обменяме книги помежду си напълно безплатно. Споменът не връща веч към ничия къща, но първите стъпки из Витоша няма да забравим никога – от Бай Кръстьо до Голи връх, преметнали раници, в които ни чакаха свежите и апетитни хамбургери с яйце от Мимас. Не мисля, че някога сме успявали да завършим подобен обяд в цялост.Колко ли са поколенията, направили първите си стъпки със ски/борд обувки край хижа Алеко или пък на близката Меча поляна? Може би почти колкото щастливците, спуснали се по обработено Лале 2 през последните няколко сезона. По-старите и опитни планинари разказват, че преди създаването на най-стария ски център в България току до едноименната хижа, много от живущите на югозапад от Красно село са наричали Витоша с разговорното име Княжевската планина. Вместо по обработени писти, скиорите пък са тествали уменията и усъвършенствали стила си из снежни преспи и просеки в гората.В случай че не сте любители на белите спортове, Витоша би могла да заплени сърцето ви и с древните си храмове, красивите си южни склонове, каменните си реки, погрешно считани за морени, или пък с трите обновени хижи в района на Златните мостове. Може би най-ценното богатство на планината са постоянните ѝ обитатели – растения и животни, чиито вещи и необезпокояващи пазители следва да бъдем ние, хората. Милите, беловласи старци, които на пределна възраст все още достигат витошките върхове и лесове. Очарователните няколкомесечни бебета, прикрепени до гърдите или гърбовете на родителите, даряващи им първи досег до високото. Всички останали между началото и края на житейската нишка – наша отговорност е да завещаем премиерната перла на българския туризъм на идващите след нас.