След всичко казано дотук обаче трябва да се включим с предупреждение: мненията за филма са силно раздвоени, така че шансът да го заобичате или намразите е 50 на 50. От една страна, има аплодисменти на крака от критиците, от друга – безброй ревюта с 1 звезда в социалните мрежи. Причината? Много хора просто не са схванали шегата. Въпреки сатиричния тон на I Care a Lot, темата на филма е реален, скандален проблем: в Америка съдът има право да назначи частен попечител, лице, което влиза в дома на възрастни хора с деменция. Въпросният човек се назначава служебно, без желанието на пенсионера, което слага в ръцете на евентуален злонамерен попечител прекалено голяма власт. Героинята на Розамунд Пайк безскрупулно се възползва от пробива в системата и като хищна хиена разкъсва жертвите си: присвоява спестяванията на възрастните хора и блокира контакта на близките им с тях. Фаталната грешка идва, когато посяга на грешната баба, което предизвиква поредица от събития с цялостен ефект на падащи плочки домино.
Съвсем заслужено Розамунд Пайк има номинация за Златен глобус – в този филм тя е нещо като дамската версия на Леонардо ди Каприо във Вълкът от Уолстрийт, качена на следващо ниво, алфа-хищникът в модерната градска джунгла. Всичко това поднесено с една демонична усмивка, която после те преследва и след като заспиш. Дори и само това е напълно достатъчна причина да спрете вниманието си върху този филм. Ако го направите с отворено съзнание и ясната идея, че това е сатира от типа модерна приказка, шансовете да го оцените по достойнство са значително по-големи.
