„Всичко навсякъде наведнъж“ срещу нагласата на „Нищо тук никога“

Откакто Всичко навсякъде наведнъж (Everything Everywhere All at Once) триумфира на церемонията по връчването на наградите на Академията, победата му предизвика бурни дебати в онлайн пространството. Лентата на Даниъл Куан и Даниъл Шайнърт, познати като Даниълс, се оказа особено трудносмилаема за българската публика и острите реакции все още продължават да кипят в диапазон от крайни суперлативи до съсипваща критика.

Истината е, че Всичко навсякъде наведнъж е филм, който напълно отговаря на заглавието си, особено като вземем предвид екстравагантната му структура, забързаната динамика и разнопосочните социо-философски теми. Абсурдисткият му хумор се корени в добро разбиране на съвременния попкултурен климат и meme културата, а основната проблематика се заражда от недоволството на едно поколение, което отказва да се примири с конформизма на обществените нагласи и изразява гласно недоволството от насилствено наложените му рамки. В този смисъл това е един изключително мъдър и проникновен филм, искрен, критичен и самокритичен. Същевременно обаче не се взема твърде насериозно и съумява да покрие сериозните въпроси, които повдига, с камуфлаж от свръхпреувеличени екшън секвенции, контролиран комичен хаос и патетична самоирония, насочена към научнофантастичния приключенски жанр като цяло. Често най-интелигентните и емоционални коментари в диалозите са рязко последвани от безкрайно абсурдни ситуации или от клиширано пародийно възклицание от типа на „Само ти имаш силата да спреш Джобу Тупаки, каквото и да ни струва!“. Ефектът е незабавен и зрителят се чувства посветен в екзистенциалната шега на живота, небрежно свивайки рамене пред безпристрастното лице на безкрая.

Всичко навсякъде

Двамата Даниъловци владеят изкусно езика, на който разговаряме помежду си, когато предметът на разговор стане твърде тежък, и редуват сериозността с абсурда със същата лекота, с която ние сменяме темата, когато някой засегне чувствителна струна от нашия емоционален оркестър. В реалния живот тази добре заучена техника в повечето случаи успява да забули темите табу в мълчание, но всяко следващо поколение е все по-решително в усилията си да се научи да говори за болката си и да изисква от околните да уважават личното му пространство, свободата на мисълта и чувствата му. Често тази реакция бива погрешно разбирана като прекалена обидчивост и твърде изострена  чувствителност, или казано по-просто: „Хората напоследък изобщо не могат да носят на бъзик“. Така нареченото поколение Z обаче доказва многократно, че това изобщо не е вярно. Ако вземем за пример друга продукция на същото студио от миналата година, Bodies Bodies Bodies (Убийствена игра), забелязваме същата тази самоирония и способност за приемане на недостатъците на всяка генерация с насмешливо подсмихване. Докато Убийствена игра се присмива на влиянието на интернет пространството върху младите, Всичко навсякъде наведнъж подхожда по-глобално и вместо да се стреми да се самоизобличи със сарказъм, призовава самите зрители да приемат живота с чувство за хумор и доброта, свободни от подтика да осъждат всичко, до което се докоснат.

За съжаление се оказва, че не е толкова лесно. Обществото брани заученото си чувство за самосъхранение, жертвайки възможността да разшири светогледа си. Подобно явление посочи и режисьорът и писател Паоло Дженовезе по време на българското представяне на новия си филм Първият ден от моя живот. В разговор с публиката италианецът сподели, че менталното здраве все още витае в перманентно състояние на стигма – за да предпазим илюзиите си, упорито отказваме да разгърнем темата и да признаем както пред себе си, така и пред другите, че не всичко е наред и това е напълно нормално. В този смисъл една от вероятните причини за острата ответна реакция срещу Всичко навсякъде наведнъж може да се корени в това, че много от зрителите неволно се разпознават в персонажите, при това разпознават черти, които самите те ненавиждат в себе си. Оттам идва и парадоксалното осъзнаване, че няма нищо лошо в това да имаме проблеми. Няма нищо лошо в това да се престрашим да преосмислим ценностите си и да приемем себе си с всичките си недостатъци. Едва когато съумеем да направим това, можем да достигнем пълния си потенциал също като Евелин, която успява толкова умело да абсорбира уменията си от всички алтернативни вселени само защото „не я бива в нищо“ в нейния собствен свят.

Всичко навсякъде наведнъж проблематизира разтърсващото осъзнаване на нищожността на човешкия живот в безкрайността дори на една единствена вселена (а какво остава за безброй алтернативни), отчаянието от пропуснатите възможности и разочарованието от разбитите илюзии в личен и професионален план. Това не е всичко – филмът успява да открие отговор на споделената тревожност на съвременния човек, като отправя послание за обич, разбиране и свързаност между хората, особено що се отнася до най-близките ни. Нуждата да бъдем разбрани невинаги се оказва задоволена, но е достатъчно да бъдем приети такива, каквито сме, без да изискваме от околните да съпреживеят собствените ни терзания и несигурности. Именно в това се крие безусловността на родителската (а в по-общ план и роднинската, и приятелската, и романтичната) любов – в загрижеността, която застава на пътя на самоунищожението.

Всичко във Всичко навсякъде наведнъж

Дори ако се абстрахираме от философската страна нещата и разгледаме Всичко навсякъде наведнъж от чисто техническа гледна точка, откриваме, че това е филм с множество интересни аспекти, които демонстрират интересната режисьорска визия на Шайнърт и Куан, разгръщат потенциала на актьорите и ни разхождат през огромен асортимент от визуални и тематични препратки, преработени по оригинален начин.

Режисьорите твърдо отказват всякаква елитарност и отдават еднаква почест на творчеството на изключителния Уон Кар Уай, бойните сцени на неповторими майстори като Джеки Чан и Джет Ли, пародират незабравими моменти от Kill Bill и 2001: Космическа одисея, но обръщат не по-малко внимание на анимацията на Pixar Рататуй и дори използват звукови ефекти от Super Mario Bros. Именно тези абсурдни комбинации от идеи превръщат Всичко навсякъде наведнъж в неповторимо пътешествие, което ни изстрелва далеч от всякакви предразсъдъци. Драматизмът на научнофантастичните ленти от 80-те се преплита с духа на най-глуповатите американски комедии, но целият този хаос е контролиран от централната нишка на повествованието – конфликта между двете главни героини и любовната история, която през по-голямата част от филма бледнее на заден план, но изскача с фойерверки точно когато имаме нужда от нея.

В известен смисъл екстравагантната претрупаност на Всичко навсякъде наведнъж се родее с Вавилон на Деймиън Шазел по това, че има какво да каже и няма никакво намерение да го направи лаконично. И двата филма се заиграват с намигания към десетки продукции от историята на киното, интерпретирайки заимстваните мотиви през призмата на визията на режисьорите. И докато Вавилон въпреки цветистите си моменти и разпиляното си темпо се придържа към класически сценарни похвати, триактовата структура на Всичко навсякъде наведнъж е със силно нарушен баланс, като първият акт е значително по-дълъг от другите два (а последният е едва няколко минути). Що се отнася до самите интерпретации на творческите търсения, можем да заявим, че филмът на Куан и Шайнърт избягва да играе по правилата и съчетава мъдрост и наивност, попкултурни влияния и класики в жанра, интернет хумор и традиционни гегове.

Представянето на главната героиня, брилянтно изиграна от Мишел Йео, също е преобърнато. В първите 10 минути от лентата Куан и Шайнърт ни позволяват сами да разберем коя е тя и каква е като поведение и характер, след което на 13-ата минута в експресна ретроспекция разбираме защо тя е такава, каквато е, и възприятията ни рязко се променят. Добавеният контекст ни позволява да вникнем по-дълбоко в персонажа, да го разпознаем и да съпреживеем пътя, който е отвел Евелин до личността, в която се е превърнала. Вече сме съпричастни към терзанията ѝ и макар че не сме способни да оправдаем напълно отношението ѝ към дъщеря ѝ и нежеланието ѝ да се бори за щастието си, сме запознати с предпоставките и ги съотнасяме към собствените си страхове.

Преди всичко един от основните призиви, които Всичко навсякъде наведнъж отправя към нас, е да бъдем по-смели и да не се страхуваме да изглеждаме смешни. Всичко във филма преминава през това внушение – от диалозите и актьорската игра до сценария и посланието. Техниката за пътуване между алтернативните вселени е едновременно интелигентна и смехотворна: за да осъществиш квантов скок, трябва да направиш най-невероятното нещо, на което си способен. Интерпретираме тази идея като коментар върху нежеланието си да кривнем от пътя си; само ако се престрашим да направим нещо нетипично за себе си, можем да се разгърнем напълно.

Олицетворението на истината пък е изобразено като някакъв абсурден всичкогеврек – черен вихър, събиращ в себе си всички разочарования, стремежи, несигурности и излагации, гарнирани с малко сол и сусам. Може би звучи безумно да заявим, че безкрайността е преразказана чрез образа на гигантски вселенски геврек, но цялата логика на филма функционира по този начин. За сметка на това балансът е изобразен чрез очичките, които героят на Ке Хюи Куан, Уеймънд, лепи на всички предмети наоколо, за да разведри семейството си. Този глуповат ин и ян от бяла ретина и подскачаща черна зеница затвърждава идеята, че равновесието се корени в умението да разбираме абсурда на вселената и да се надсмиваме над него, без да губим милостта си и чувството си за хумор в нито един момент. Кръгът е общоприет символ на цялостта още от време оно, като тук цялостта се противопоставя на хаоса, без да го отрича. Цялостта включва всичко в себе си, в това число и хаоса, и баланса, като истината е едновременно и в двете, и в нито едно от двете. Само когато Евелин се решава да обгърне тази цялост, тя може да направи избора да се оттласне в едната или другата посока, да избере доброто или злото, обичта или омразата (и себеомразата) и да защити тези, които обича.

Динамиката между героите е умело изпипана, като Даниълс не пестят количеството сцени, всички от които внасят допълнителен контекст за отношенията между Евелин, Уеймънд, Джой и дори данъчната инспекторка Диърдри (Джейми Лий Къртис).

Ако вземем за пример конфликта между Евелин и Уеймънд, за вниманието ни се борят няколко основни момента – самото начало на филма, когато откриваме, че им предстои развод, и последвалите пояснителни диалози, разпределени през остатъка от първата част. В една от паралелните вселени откриваме истинската причина за развода: Уеймънд изразява страха си, че съпругата му е разочарована от избора си да заживее с него. По-късно този страх се потвърждава от реакцията на Евелин, когато зърва вселената, в която двамата са поели по различни пътища, и възкликва: „Видях живота си без теб. Иска ми се да можеше да го видиш! Беше прекрасно“. Тези техни версии са по-успешни един без друг, но се оказва, че все още се нуждаят един от друг. В един прекрасен отрязък, вдъхновен от класиката на Уон Кар Уай В настроение за любов, героите обхождат улици, окъпани в художествено осветление, и споделят горчиво-сладкия копнеж да вкусят един евентуален живот заедно. Разбира се, кариерните успехи са страхотно нещо, но те са крайно недостатъчни за пълноценно и щастливо съществуване. За да може да бъдат възможно най-добрите версии на себе си, двамата се уравновесяват взаимно.

Бойната хореография е удивителна и в духа на всичко останало в този филм – изключително изобретателна. Без да издаваме развръзката, подсказваме, че близо до финала се разгръща удивителна бойна сцена, която дава нов контекст на фразата „убий ги с добро“. Усиленото използване на каданс подсилва драматизма на най-хумористичните каскади. Джейми Лий Къртис, освен крайно сериозна данъчна служителка, успява убедително да опустоши редица офиси със силата на професионална кечистка и интервселенска фанатичка, като умишлено преувеличените схватки допринасят за пародийния ефект. Отново опираме до дуалността на Всичко навсякъде наведнъж, защото злодеите тук никога не са едностранни. Героинята на Къртис е достоен противник на протагонистите, но същевременно откриваме, че е и искрено добра жена, която повече от всичко иска да чуе, че е обичана. Шайнърт и Куан отказват да изобразят нещата в опозиция. Вместо това те обединяват привидно несъвместими идеи и концепции, за да изградят една убедителна картина на човешкото съзнание.

Не можем да пропуснем да отбележим изумителното постижение на монтажистите и екипа, работил по постпродукцията. Тази шепа самоуки таланти прави чудеса със специалните ефекти, вгражда иновативни монтажни похвати и допринася значително за построяването на абсурдния свят на Всичко навсякъде наведнъж. За уважение са и костюмите, които правят Джобу Тупаки толкова колоритна героиня. Разбира се, основният принос за последното е на Стефани Хсу, която отразява убедително огромен диапазон от емоционални състояния и ту се превъплъщава в удивително чаровно зло, ту в уязвима и несигурна млада жена, ту в обичлива и разбираща дъщеря. Именно това разнообразие ни прави толкова съпричастни към героинята ѝ и ѝ придава допълнително измерение.

Всичко оттук нататък

Обхванати от екзистенциалната тревога, която върви ръка за ръка с хода на времето, ние също като Евелин се питаме как да се върнем назад. Как можем да върнем нещата такива, както трябва да бъдат?

Чувството, че нищо в света не е наред, не е белег единствено на новото време. Този страх от несигурното тежи на всяко поколение. Точно затова трябва да бъдем по-търсещи, по-отворени и открити – отговорът не е в стремежа да се върнем назад, а в преизмислянето на нашето колективно бъдеще. Поставени пред реалността на нищожността си във вселената, ние неизбежно стигаме до извода, че нищо няма значение, но това не трябва непременно да води до тотален емоционален срив и отчаяние. Ако нищо няма значение, то ние можем да направим всичко, свободни да си придадем свой собствен смисъл, цел и посока. Единствено е нужно да се осмелим да бъдем глупави и смешни, за да бъдем добри.

Ако погледнем света през пластмасовите подскачащи очички на Уеймънд, може би ще сме способни да съзрем доброто. И да го следваме.