Редкият талант на Черкелов за писане на изключително естествени диалози, комбиниран с естетичния усет в кинематографията, добре намерените детайли и чудесно изградените му персонажи, установява неговото кино като единствено по рода си.
Днес си спомняме за Черкелов с предпоследната му лента, Семейни реликви, защото колкото и в нея да се предчувства задкулисното присъствие на смъртта, толкова е и пълна с усещане за живот, подчертано от ярки алегорични символи. Сюжетната мрежа е изплетена от житейските съдби на няколко различни герои, част от едно семейство, разпръснати от безкомпромисния ход на времето. Червените и белите нишки на мартениците са прокарани през цялата фабула, свързват персонажите и ги затварят в една всеобща метафора. В известен смисъл спиралата на бялото и червеното наподобява вечния кръговрат на живота и смъртта и допира с духовния свят (независимо дали визираме молитвите като извор на вяра, или по-скоро обръщаме поглед към хармонията с природата, прераждането и съдбата).
Запазваме семейните реликви на изстиналите взаимоотношения в кутии, качваме ги на тавана и ги оставяме като дом на паяци и мишки. Истинският талант обаче не може да бъде забравен, не могат да бъдат забравени и истински значимите произведения. Те много повече приличат на избягалите коне в Семейни реликви, които в последните минути от филма препускат свободни сред дърветата.
Една от героините разсъждава, че всяка жива душа си има човек… или щъркел, и слон, и всякаква жива форма. Късмет е извадила тази душа, която поне за малко се е докоснала до таланта на Черкелов.
