Якопо де Микелис: „Гарата“ е история, която сама дойде при мен
Гарата на италианския писател Якопо де Микелис е от онези романи, които те грабват още с първите страници и не те пускат до последното изречение. Всеки път когато читателят си мисли, че знае какво го очаква, идва обрат, който дори хората с най-голямото въображение не биха предвидили. Микелис пристига в България на 24 юни, за да представи българския превод на книгата по покана на издателство Колибри, а в дебютния му роман, ние се отправяме в Милано, 2003 г., в емблематичната Миланска гара, която – бързо разбираме – крие много повече тайни от очакваното.
Якопо де Микелис е редактор с дългогодишен опит, преводач, философ по образование и страстен фотограф, а в криминалния му роман сякаш всичките му таланти оживяват. Резултатът е една пленителна история, която трудно може да бъде описана дори и от най-опитните читатели, затова научваме повече за нея от самия автор.
Гарата е дебютният ви роман. Как бихте описали книгата и себе си за българската публика, която тепърва ще се запознае с вас и вашата творба?
Книгата е много неща наведнъж, доста е голяма по обем и с много сюжетни линии, много различни герои и различни тандеми в нея. Един начин, по който мога да я опиша, е като история за едно действително място – Милано и Централната гара. Една мрачна история, преплитаща изключително много невероятни събития и тайни, които се разследват от главния ни герой, инспектор Рикардо Медзаноте. В същото време това е история за връзката между баща и син, който в голяма степен е преследван от миналото и трудните му взаимоотношения с баща му, като трябва да допълня, че не на последно място това е и една любовна история.
Колкото до мен, това е дебютът ми като автор, но трябва да се има предвид, че през целия си живот съм работил в издателския бизнес. Аз съм редактор, бил съм и преводач. За мен беше странно да вляза в тази роля, защото се озовах в много ситуации, които са ми познати от издателския бизнес, но реално за първи път се намирам от другата страна и се чувствах чуждо.
Споменахте, че сте редактор и работите в Мarsilio editori от години, по какъв начин работата ви като редактор ви помогна при написването на собствена книга?
Помогна ми по много начини. На първо място ми помогна с това, че знаех как протича този процес, знаех как да публикувам книгата си и познавах редактори, които да ми помогнат, знаех и кои са нещата, които трябва да избягвам, и кои са грешките, които не трябва да допускам.
Работата ми като редактор в голяма степен се изразява в това да изучавам грешките на другите при писането и да разбера как една история може да проработи по-добре. Кои са нейните добри аспекти, но и кои са лошите. Аз също съм и преподавател по нараталогия – теорията и изкуството на разказвачеството, така че съм запознат с техниките на изграждането на една история, имах готов инструментариум. Това е и причината да се хвърля в толкова голям проект с толкова комплексна история и структура.
Освен автор, редактор и професор вие сте и фотограф? По какъв начин фотографската ви работа се различава от тази на автор?
Да, фотографията е по-скоро моя страст. Обожавам да снимам и даже имам доста добра и отдадена публика в Instagram. Смятам, че това хоби ми помага, защото с правенето на снимки по някакъв начин тренираш окото си да виждаш различни детайли и да забелязваш неща, които обикновеният човек би пропуснал. Така че, мога да кажа, че това внимание към детайла се прехвърли и в писането ми.
Мога да се съглася, че книгата беше изключително описателна и кинематографична.
Това идва и от факта, че съм запален фен на киното и гледам много филми и сериали. Мисля, че книгата е вдъхновена отчасти и от структурата и начина, по който се разказва една история в телевизионните сериали, може би затова тя се получи толкова обемиста. Аз обичам истории, които отделят време да представят героите си, да поставят сериозен контекст, да тръгнат в една посока, а после в друга и после да се върнат там, откъдето са тръгнали.
Щях да запазя този въпрос за последно, но понеже споменахте, че сериалите са имали голяма роля във вдъхновението за книгата, смятам, че сега е по-подходящо да го задам. Прочетох, че правата на книгата са били продадени и се работи по телевизионен/филмов проект. Какво да очакваме от него?
Те не са продадени, а засега са по-скоро предложени. В момента става дума за телевизионна продукция, която е в начален етап на развитие, но не е сигурно дали ще излезе нещо от целия проект. Истински се надявам това да се случи, защото наистина, пишейки, имах това вдъхновение, произлизащо от телевизионния формат.
Има ли актьор, когото бихте искали да видите в ролята на Рикардо Медзаноте?
Докато пишех романа, имах конкретни актьори в съзнанието си, които да ми помогнат да изградя героите, но всички те са прекалено стари, за да изиграят ролите от книгата. За главния герой (инспектор Медзаноте) си представях Едуард Нортън, но от ерата му на Боен клуб, защото сега е прекалено стар. За Лаура си представях една френска актриса, но и тя уви не е на подходящата възраст.
Нещо изключително интересно, което открих в книгата, е, че читателят постоянно се лута между две различни перспективи и сюжетни линии – тази на Рикардо и тази на Лора. Коя ви беше по-сложна за описване?
Разбира се, че женската. Много е трудно за един мъж да представи женската перспектива и не знам колко успешно се справих с тази задача, но се постарах да вляза в обувките на Лаура и да почувствам нещата като нея. Беше сложно, защото Лаура има тази особена черта, тази специална дарба да усеща чуждите емоции по този свръхестествен и необикновен начин. Аз се опитах във всяка ситуация да си представя как някой, но по-скоро как една жена с такава дарба би се почувствала в различните ситуации, в които се изправяше, за да създам един достоверен образ.
В известен смисъл може да се каже, че гарата е герой сама по себе си. Тя има своите тайни, особености и свой характер. Как всъщност се спряхте на Централната гара в Милано за основно място на развитие за вашата история.
Това не беше решение, което трябваше да взема, защото в известен смиъл тази история може да се случи само там, то се взе само. Няма друго място, където тази история да е възможна, тя е напълно свързана с тази конкретна локация. Мястото – гарата беше тази, която ми предложи историята.
Аз съм дълбоко свързан с това място и смятам, че читателите може да усетят това. Роден и израснал съм в Милано и живях доста близо до гарата, тя беше място, което виждах всеки ден като дете. Винаги съм бил очарован от това огромно, странно и донякъде страшно място. Опитах се да напоя страниците с тези мои спомени, усещания и чувства, но разбира се, отне и сериозно проучване за гарата като място, за да мога да напиша цяла книга за нея.
С изключение на една малка част всичките описания в книгата са реални и описват реални места. Има един определен момент в книгата, когато героят слиза в подземията и там се случват някакви неща, но вярвам, че читателят усеща този преход към нещо по-фантастично, който при мен е вдъхновен от Жул Верн и оттам навлизаме повече в приключенския жанр.
Книгата се захваща с някои много тежки теми, и то на дълбоко ниво. Засягат Холокоста, но изследват и вуду културата и италианската полицейска система. Какво предварително проучване подготвихте за проекта?
Огромно количество. Наистина се ангажирах в процеса на учене, на моменти дори прекалено много се задълбах. Примерно помня при писането на първата глава, в която пристига влакът с футболните запалянковци и има „война“ между тях и полицаите. Тогава наистина се отдадох на процеса, за да науча възможно най-много за цялото това движение и футболните фенове, гледах филми и четох книги и в крайна сметка ми отне седмици, за да напиша първата глава. В друга част от книгата пък става дума за бокс и в резултат на подготовката ми накрая знаех толкова много, че можех да напиша роман за бокса.
Колкото до включването на вуду културата, това може за някои да е странен избор, но в никакъв случай не е безпредметен. Всъщност през 80-те години на миналия век започват сериозни вълни от нигерийска престъпност и проституция в Италия. Нигерийците са много религиозни хора, които имат своите вярвания и суеверия, и в онези времена вудуто се оказва ефикасен метод да се контролират и да се всява страх в престъпните кръгове.
Винаги ли сте се интересували от така наречените „загубени души“ – престъпниците, проституките, бездомните?
Не, истината е, че нещото, от което бях заинтригуван, беше гарата, но заради нея се наложи да започна да изучавам всички тези нови и различни неща. Много от разгледаните теми в книгата ми бяха напълно непознати, започнах от нулата и с времето интересът ми растеше.
Освен гарата мога да кажа, че и главният герой по някакъв начин ме тласна в тази посока на изучаване на нови неща, за което ме питахте в предния въпрос. Отне ми време да изградя Рикардо като персонаж и ключово беше, че му дадох интереси и страсти, които не са мои. Аз не се интересувам от бокса като спорт, нито пък имам интерес към пънка като музика, но усетих, че те са подходящи за него, затова почнах да се интересувам от тези неща, за да мога да звуча достоверно в описанията си, и така открих музика, която всъщност ми допада.
Нещо, което исках да попитам, е откъде дойде страстта ви към литературата? Има ли книга, която ви накара да се влюбите в литературата и да осъзнаете, че това ще е нещо повече от хоби за вас?
Като тийнейджър много обичах да чета приключенски книги, тези на Робърт Луис Стивънсън, Дюма и Жул Верн. В известен смисъл те ме вдъхновиха да напиша тази книга, защото винаги съм бил впечатлен от това как човек може да се потопи в тях и в историята им, в която непрекъснато се случва нещо, което те държи в напрежение до последната страница. С Гарата се опитах да направя нещо подобно, но по по-съвременен начин. Книгата започва като трилър, но определено не е от класическите трилъри и след някакъв етап се превръща в истински приключенски роман, преплитащ елементи на исторически роман, готика, ужаси и дори любовна история.
Това е нещо, което ми направи впечатление и на мен. Гарата като книга не се вписва в една категория, но до голяма степен отговаря на всички изисквания за една истинска и класическа криминална история. Какво според вас прави една криминална книга, една мистерия добра?
Всичко според мен опира до напрежението. Читателят трябва през цялото време да е в състояние на любопитство, но и с тревожност от това какво може да се случи на следващата страница. Какъв ще е финалният отговор на мистерията, кой е виновният за престъплението и защо – това е най-важното в този тип книги. Това е нещо характерно за кримките, а именно, че не е нужно книгата да е написана по безупречен начин или нейните герои да са най-впечатляващите (разбира се, това е плюс), но стига мистерията да работи, книгата може да постигне големи успехи.
Още в началото на интервюто вие споделихте, че книгата е изключително обемиста, и исках да ви попитам защо се спряхте на дългия формат и защо избрахте толкова мащабен проект за дебютен роман?
Дойде естествено, не мисля, че съм взел това решение съзнателно. Аз сам се питах защо книгата се получи по този начин, и смятам, че отчасти причината е, че много от книгите, които ме вдъхновиха, но и тези, които обичам да чета в свободното си време, са сериозни и дълги романи. Както споделих и по-рано, едно от водещите неща при писането на романа беше това усещане за телевизионен сериал, а сериалите предполагат по-дълъг формат. Другата причина е и обектът на изследване – гарата и нейната същност е огромна и понеже романът в известен смисъл е почит към нея, дойде естествено и историята да е толкова мащабна.
Последният ми въпрос е има ли бъдеще за Рикардо Медзаноте? Очаква ли ни нова мистерия и нов случай?
Все още не знам. Когато завърших Гарата, започнах да мисля за бъдещия си проект и в началото имах някакви идеи за нещо като продължение, не в класическия смисъл на думата, защото не исках да има „втори том“, но някакъв вид развитие на историята, в която Рикардо и Лаура да се върнат. Обаче имаше нещо, което ми липсваше в идеята, нямах пълна представа какво искам да направя и това ме спираше от това да почна да пиша. В случай, че ми дойде такава идея, която може да се превърне в реална история, удовлетворителна за мен, но и за читателите, бих поел по този път. Обичам героите си. Прекарах с тях 8 години, пишейки книгата, и още няколко преди това на етап идея, така че те са част от мен, живял съм с тях дълго време, те са мои близки приятели и ми липсват. Може да се каже, че на този етап тези герои са зад мен и съм се фокусирал върху нещо напълно различно. Кога го очакваме? Не съм напълно сигурен.
