Ян Сверак за изкуството да даваш

Ян Сверак обича да се смее и това личи във всичко, което прави. Филмите му са изпълнени с чувство за хумор, искреност и човечност и това не остава незабелязано – Сверак е носител на Оскар, Златен глобус и още редица световни признания. Пристигна в България за представянето на новия си филм Витлеемска светлина в рамките на София Филм Фест. Новото попълнение в разнообразната му филмография ни показва един зрял, но по детски весел поглед върху най-дълбокия страх на всеки артист – да не успее да надскочи себе си. Сверак обаче определено успява, а лентата ни разхожда като с асансьор през различни слоеве на реалността. Четем нататък, за да разберем на какво го учат героите му, къде преоткрива смисъла на живота и как се преодолява ниското самочувствие.

От Коля помним репликата, че музиката не се интересува от раси и народи – тя въздейства на всички. Важи ли това за киното?

Вероятно киното е най-универсалният език, защото чрез него разказването на една история е най-достъпно за хората. Преди тази роля изпълняваха книгите, но те изискват повече усилия от страна на читателя – той трябва да вложи собствената си фантазия, за да възприеме историята. Театърът пък не е толкова достъпен чисто от гледна точка на локацията. Не всеки град разполага с театър, не навсякъде се играят постановки. От друга страна киното може да се разпространи по целия свят и да достигне до всички. Периметърът му е огромен. Другият фактор е, че съществува негласен кодекс за това как се интерпретира езикът на киното. Това подсъзнателно съгласие, разбира се, също има своите лимити. Например някое племе в Папуа Нова Гвинея вероятно не би разбрало един филм с такава лекота, но по-голямата част от света възприема въпросния език единно.

САЩ прилича на една тенджера с всякакви националности, смесени в общо ястие. Това, което особено ми харесва в американската кинематография, е, че заради това многообразие е изграден общ филмов език за всички тях. Именно затова вярвам, че киното има огромна роля в обединението на всички тези разнообразни националности и етноси в една обща, американска нация. Тяхната библия са филмите.

Често ли се случва хората да сравняват по-късните ви филми с Коля?

Годините след Коля бяха трудни не само защото имаше завишени очаквания от страна на публиката и журналистите, но и защото самите ние вече очаквахме много от себе си. Беше ни налегнало тягостното чувство, че трябва по някакъв начин да повторим успеха, което е невъзможна задача. Ако беше, всеки щеше да реди успех след успех. Усещането беше меко казано ограничаващо.

Наградите обаче са хубаво нещо, защото всеки автор страда от липса на самочувствие и признанието служи като успокоение, че се справя добре и се движи в правилната посока.

Притеснявате ли се по време на първите прожекции на новите си филми?

Винаги. Притеснявам се дори на втората или третата прожекция. Възприемам филмите си като свои деца и искам тези деца да са изрядни и облечени добре за случая, иначе казано – да са добре прожектирани. Не искам да пострадат от лош звук или слаб контраст, не искам да ги виждам отрязани от някоя страна или пък смачкани. В първите минути седя в напрегнато очакване и чак когато се уверя, че всичко е наред, напускам залата и оставям публиката да се радва на „детето“.

Главният персонаж от най-новия ви филм Витлеемска светлина е писател, който вижда героите си около себе си. Ако вашите собствени герои можеха да се съживят и да общуват с вас, с кои от тях бихте се сприятелили? Има ли такива, с които бихте се намразили?

Честно казано, не знам. Някои от героите ми носят моите качества и това невинаги са качествата, които харесвам у себе си. Да пренеса това, което виждам в мен, върху своите герои, е като психотерапия. Помага ми да наредя пъзела на собствения си живот.

Това не е първият ви филм, в който героите добиват реално измерение. В Акумулатор 1 телевизионните персонажи живеят в своя собствен телевизионен свят, същевременно изцеждайки енергията на първообразите си от истинския живот. Днес тази тема е по-актуална от всякога. Как могат хората да си върнат енергията, която изливат в екраните на телевизорите, компютрите или телефоните си?

Възможно е да си върнем тази енергия, но за тази цел трябва да се откачим от мрежата и да отидем някъде, където можем да бъдем насаме със себе си. Това обаче става все по-трудно и по-трудно. Повечето хора нямат достатъчно време или пък не разполагат с такова спокойно място.

Радвам се на лукса да имам къща в провинция-та. В разгара на седмицата мога да избягам за няколко дни и да се скрия от шума и стреса. През зимата най-силните звуци, които се чуват там, са крилцата на птиците, пърхащи около хранилката. След ден-два, прекарани на подобно място, човек преоткрива себе си. Иначе остава фрагментиран, като счупено огледало. Основната задача на човечеството в следващите десетилетия е да открие как да събере фрагментите, да се съедини наново и да преразгледа смисъла на живота си. Ако вярвате в съществуването на душата, според мен тя е решила да дойде в света с някаква цел. Всеки има различна задача, която да изпълни в живота си. Какво иска душата? Дори само да се изправиш срещу себе си и да се запиташ този въпрос е голяма победа.

Какво е най-важното нещо, на което са ви научили персонажите ви?

Най-важният урок, който съм научавал от филмите си, дойде от Коля. Докато работех по този филм, осъзнах, че е много по-удовлетворително да даваш, отколкото да получаваш. В грижата си за детето главният герой жертва себе си, но това му носи много повече, отколкото ако някой му връчи огромна сума пари или го засипе с любов.

Често баща ви, Зденек Сверак, изпълнява главната роля във филмите ви и е техен сценарист. По какъв начин колаборацията с него е по-различна от работата с други хора?

Хубавото е, че знам със сигурност, че няма никакви скрити помисли. Той иска да даде най-доброто от себе си и е напълно честен с мен. Понеже го познавам толкова добре, веднага забелязвам, ако се опитва да смекчи думите си или когато ми казва нещо само за утешение. Проблемът е, че не мога да го пратя по дяволите, когато ме ядоса. Трябва да продължаваме да съжителстваме мирно дори когато се караме по време на снимки.

Споделя ли с вас идеите си, докато пише сценария? До каква степен участвате в сценарния процес?

Обичаме да работим заедно. Обикновено когато сценарият достигне определен етап, сядаме заедно, пишем сцени, които искам да бъдат добавени. Тези работни срещи имат чудесен ефект, защото баща ми работи най-добре, когато вижда и чува реакциите ми. Ако види, че се смея, добавя още и още шеги.

Синът ви пък е главен монтажист на Витлеемска светлина. Какъв искаше да стане като малък?

Мисля, че нямаше никаква представа. Имаше расти, пушеше много трева и се притеснявах-ме да не остане бездомен някой ден. Винаги е имал добър усет към визуалното. Когато беше малък, правеше скулптури от глина. От 6 години насам всеки ден рисува по една картина и я качва в Instagram. Не може да спре, защото има много фенове. Пред очите ни става все по-добър с всеки следващ пост.

А вие какъв искахте да станете, когато пораснете?

Исках да създавам неща, без значение какви. Когато бях съвсем малък, обичах да строя причудливи сгради от конструктор. От 12-годишен снимам. Харесвам и фотографията, и скулптурата, архитектурата…

Във филмите ви има много чувство за хумор. Какво ви разсмива?

Разсмива ме неочакваното. Понякога се смея, докато пиша, но не на шегите си, а защото съм щастлив, че най-после съм намерил правилната дума. Обичам да се смея, още повече когато е от щастие!