28 незабравими и необикновени дни, в които, въпреки дисциплината, нищо не се случваше чиновнически и по задължение. Бяхме семейство. Непрекъснато се раждаха неща помежду ни и през цялото време го имаше усещането, че заедно създаваме едно цяло, в което всички вярваме без никакви съмнения.
Как те избраха за ролята? Кастинг директорите на филма ли те намериха?
Светлана Янчева и Жорета Николова ли? Не, те са много бездарни, хаха. Шегувам се, разбира се. И двете са страхотни и много ми помагаха. Но поканата дойде от Емил Христов, явих се на кастинг и чак след това и с необходимата сериозност се направи този избор. Емо има невероятна интуиция към киното, съответно и към екипа, който да създаде около себе си. Всички се оказаха абсолютно бинго.
Това личи от всеки детайл на филма. Как се подготви да влезеш в образа на маниакалния, манипулативен псевдо-таен агент Батко Стаменов?
Преди да започнем снимки, Емо ме посъветва да гледам внимателно няколко автора и конкретни заглавия. Братя Коен са безспорните царе на черната комедия – по никакъв начин не се извиняват за директността си и оттам идва хуморът, който успява да не е буквален. Ние също работихме върху това – смешните моменти да не са очевидни, на повърхността. Гледах и Талантливият мистър Рипли, в различните му версии през годините. Освен най-популярната с Мат Деймън и Джуд Лоу, има една по-стара, френска – с Ален Делон. Тя ми допадна много повече, в нея няма намигане. И въпреки че през цялото време героят на Делон извършва непростими гадости, винаги си на негова страна.
Важно ли е как хората ще възприемат твоя герой?
Да играеш за мнението на някой друг е навлизане в много нездрава територия и не е работа на актьора. Няма нужда да си представяш какви ще са хората, които ще гледат филма, защото те могат да бъдат всякакви, с различни очаквания и вкус. Бях на няколко фестивални прожекции на филма извън България – в Торонто, Солун и Ню Йорк, където реакциите са тотално на чисто, защото никой няма представа от бекграунда на всеки от нас, както и от контекста на самия разказ. Което осигурява комфорта на дистанцията, с която безпристрастно да оцениш дали една история ти харесва или не. Тук пък е друго, темата ни е болезнено близка, а и всички се знаем, всички сме си братовчеди.
Вероятно често те питат какво знаеш за соца и ДС, но ние сме любопитни по-скоро как възприемаш прехода, друга съществена тема на филма и реална част от живота на твоето поколение?
Самият факт, че все още говорим за преход, означава, че този етап е продължил прекалено, адски дълго. Темите около прехода все още са болни, а е важно да говорим за тях без комплекс. Мисля, че Цветът на хамелеона направи точно това – обговаря ги без комплекс, без страх, с преувеличението на сатирата и с нужната дистанция.
Има ли отпаднали сцени от крайната версия на филма?
Доста, за някои дори мъничко съжалявам. Отпаднаха сцени между мен и Ирена Милянкова, в една от тях героят ми чете на приятелката си началото на Спасителят в ръжта. Имаше и една сцена, в която Батко е в казармата и другите войници му устройват малка сексуална забава във фургон с едно свръхедро момиче от ромски произход, което почти го изнасилва, но накрая тя получава епилептичен припадък. И всъщност оттам Батко открадва идеята как да излъже, за да се спаси от военна служба. Но сцената беше прекалено брутална спрямо красотата на целия филм.
Скоро завърши магистърска програма за късометражно кино в Ню Йорк. Независимо дали като актьор или режисьор, с кино ли искаш да се занимаваш?
Киното ми харесва, защото се прави от много хора. Не бих искал сам да съм в основата на нещата. Струва ми се много по-вълнуващо да съм част от екип, който има обща идея и създава заедно. Не искам да действам соло. Много по-добре се чувствам, когато съм част от нещо, в което всеки има своето място и е избран да свърши своята работа.
Няма как да не те попитаме, защо се оттегли от музиката? Това ли е една от причините – че в музиката винаги си център и лице на крайния продукт?
Може би да. Без да отричам нещата, които съм правил преди, винаги съм се чувствал не на място там, защото не съм музикант. Всичко беше изключително на интуитивно ниво, без да разбирам много от правене на музика. Поп музиката е шоу, сцена, пазар – трябва да продаваш, за да си популярен. Поп музиката е за много хора, тя не става за клуб или за кръчма, каквито са алтернативите в България. Малко или много, тук това занимание е безсмислено. Плюс това, поп музиката е за млади хора, целият пазар се диктува от младите хора. И в този смисъл, изисква много енергия – трябва да си превъзбуден и да гориш с енергията на млад човек.
Последният ти албум Post Sleep сякаш беше реакция на нещо?
На лицемерието за идеята на поп музиката у нас. За да има музикален пазар, трябва да има и алтернативна музика, на която да се обръща също толкова внимание. Там, където има музикална култура, има всякакъв тип музика и нищо не се зачерква с лека ръка. Post Sleep е албум, записан с ясното съзнание, че ще бъде отречен. Но не ме разбирайте погрешно, обожавам музиката.
Ако можеше да избираш, кога и къде би живял?
60-те години на 20 век в Америка. Тогава избухват, отприщват се много нови енергии. Преди това 50-те все още са белязани от ужаса на войната, както и от параноята на комунизма. Тогава се формира идеята за идеалното семейство. Но през 60-те цялото изкуство се преражда, особено музиката.
Какво слушаш напоследък?
Изрових си няколко стари диска и май съм зациклил на тях. Предимно деветдесеттарски хип хоп, Q-Tip и разни такива. Както и първия албум на Arctic Monkeys и един Best Of на Blur.
Как намираш София тия дни?
Сигурно е от пролетта, но го има усещането, че нещо ще се случи. Не обичам да я виждам мрачна и настръхнала.