Какво представлява Перде? Преди две години се събрахме 4 човека, основното звено и до сега. Имахме много идеи да правим куп работи – изложби, литературни четения, театрални постановки, но в крайна сметка започнахме с киното. То е най-обединяващото от всички тези изкуства и е интересно на всеки от нас – режисьор, музикант, фотограф…Оказа се много добра идея, една незапълнена ниша, имаше глад за кино. Така Перде се получи от само себе си. В първите дни се чудехме как да го наречем, за да е разбираемо за всеки, още като го чуе човек. Радо (б.ред. Радомир Иванов) го измисли – „кръг от ентусиасти”. Макар че звучеше супер комунистическо, се оказа най-правилното.
Какво ви липсваше тогава в културния афиш на Варна?
Още преди да започнем с прожекциите, така или иначе се събирахме в по-камерен състав, 10-тина души. На един прожекционен апарат гледахме филми, които няма къде да намериш. Ровехме за тях в София, навсякъде. В един момент мястото започна да не ни стига и решихме да правим прожекциите в по-голяма зала. Нещата се получиха от само себе си – започнахме заради нас самите , а се оказа, че ужасно много хора търсят точно това. Сега на прожекциите се събираме два пъти повече хора, отколкото в София.
Затова ли киното остана в основата на Перде?
Първо, ние си намерихме пътеките и второ – оказа се много сериозен глад и потребност за това. Имам предвид, че хората са по-склонни да получават такъв вид култура. Ако правим литературни четения например, публиката ни ще бъде доста по-малка. Макар че има толкова благодатни неща, когато тръгнеш да организираш нещо подобно, се оказва, че не е толкова търсено. Хубаво е и това да се прави, но киното си най-масово и организацията върви най-гладко. Има си програми, има чудовищна общност на късометражното кино по цял свят. Освен това е най-смилаемо.
Как се разви Перде за тези две години, колко нови ентусиасти влязоха във вашия кръг?
Перде така или иначе си живее собствен живот – дори някой от нас четиримата да е зает и не може да се справи с даден ангажимент, друг го покрива и нещата си вървят гладко и няма значение дали всички сме във Варна или някой от нас е в София или в чужбина. Може би, ако бяхме настоявали да го развием в друга посока, щеше да дръпне повече от това, което е в момента. Имаме обаче много съмишленици, хора, които ни помагат.
Имали ли сте през тези две години нужда от някаква институционална подкрепа и получавахте ли я?
Веднъж правихме прожекции във вътрешния двор на Археологическия музей, посветени на жената. От Френския културен институт ни предоставиха готови френски програми. От музея ни посрещнаха с отворени обятия, общината ни помогна включително и финансово. Заедно с един българин, който снима във Франция, направихме и фотографска изложба. Събраха се много хора, които и досега казват, че друга прожекция като френската не е имало.
Варна се гордее с традиционните си фестивали, но място за по-нетрадиционни прояви почти няма. Каква подкрепа срещат съвременните форми на изкуство?
Няма как и да бъдат създадени такива места, преди в обществото да се развие една специфична прослойка. В определен смисъл тя съществува, но е апокрифна, не й се чува гласът. Да вземем за пример КЕРА (б.ред. сдружение КЕРА, регистрирано във Варна през 2003 с цел да стимулира развитието на съвременното българско изкуство и визуална култура) – те правят странни и супер интересни неща, но гласът им остава глас в пустиня. Има някакво търсене, но то е много камерно.
В този смисъл как оценяваш кандидатурата на Варна за Европейска столица на културата през 2019?
Ще се въздържа да критикувам, но хората, които отговарят за това, трябва да са доста по-отворени. Покрай прожекциите се раждат много идеи, отваря се нещо като кутията на Пандора. В повечето случаи идеите идват от младежи, които три пъти ще си ударят главата в стената и ще отидат в София. Просто защото тук нещата няма да се случат. Ако има някой, който може да улови цялата тази хаотична енергия, която се пръска някъде, да я улови и да я вкара в коловозите, нещата могат да тръгнат много добре и ще има на какво отгоре да кандидатстваме. А не заради петте фестивала, които правим всяка година, но нямат особено развитие във времето. За да покрия нуждата си от определен тип култура, аз отивам в Унгария. Там я получавам и после се връщам и разказвам на малък кръг от хора какво съм видял и какво ме е впечатлило. А това, което получавам там, може да го има и тук.
Защо липсва подкрепа? Защото от некомерсиалните форми на изкуството не се печели достатъчно ли?
Ако бъдат разработени по подобаващ начин, те могат да станат комерсиални. Хората превърнаха играта с капачки, една абсолютна глупост, в бизнес, на път да бъде признат дори за олимпийски спорт. Започнаха да печатат реклами по тези капачки и да печелят. От всичко може да се печели, трябва само да се направи по подходящ начин. Например уличните актьори и тези, които жонглират с огньове – толкова публика събират, че със сигурност може да се намери спонсор за фестивал на уличния театър. Рекламодателят пък може да бъде сигурен, че рекламата му е видяна от страшно много хора – в центъра на Варна, на входа на морската градина, където през лятото на всеки пет минути минават по 2000 човека. Трудно се намира спонсор, но не и невъзможно. В последно време нещата стават все по-трудно.
Заради кризата ли?
Малкото спонсори, които имаме, отказват под такъв предлог. Сигурно е заради кризата, хората не са спрели да спонсорират, но гледат да са по-мащабни събития, с повече публика.
Това понякога секва ли ентусиазма на кръга от ентусиасти?
Много често, когато ударим на камък.
Тогава кое поддържа ентусиазма ви?
Вярата във всичко това, което говоря. Може и много да се заблуждавам, но и аз, и всички около мен го вярват. Ако на някой му секне ентусиазма, бързо му обърсваме два шамара и му казваме бързо да започне пак да вярва (смее се)! Пък и всеки път, като видим 100 човека на прожекциите, се зареждаме.
