Зад кадър: Роджър Балън

Много пъти съм казвал, че ако можех правилно да опиша снимките си, нямаше да съм толкова добър фотограф. Във всеки случай ги намирам за абсурдни и хумористични, истински ме забавляват. Мисля, че хората, които ги смятат за твърде мрачни, не са се справили с мрака в самите себе си, най-вероятно все още бягат от всяко нещо, което ги плаши. От самото начало фотографиите ми са психологически подход към самия мен, към моето състояние. Първите ми проекти бяха сравнително конкретни и почти документални, тясно свързани с Южна Африка, нейната архитектура, култура, история и хора. Впоследствие експериментирах със снимки на животни, с комбинация от фотография и рисунки, и постепенно нещата ми ставаха все по-абстрактни. Колкото по-добър ставаш в работата си, толкова по-сложни теми можеш да засягаш. Научаваш се да задаваш по-трудни въпроси, но и да даваш по-сложни отговори. Аз не обичам да бързам. Отделям поне 5 години на проект, понякога и повече, защото искам да изпипвам нещата. Много е лесно просто да нащракаш нещо, но да направиш истински добри снимки е бавна работа. Интуитивно усещам кога трябва да спра с един проект – както знам кога е точното време да си тръгна от вечеря, на която съм поканен.

Както обичам да казвам, фотоапаратът няма уши. Той е чисто визуален инструмент. Така че хората пред обектива могат да разказват за живота си – и то толкова увлекателно, че Шекспир да напише пиеса по разказа им – но на мен това изобщо не ми помага, защото не трябва да пиша за тях, а да ги снимам. Да намериш правилния субект е едва 5% от задачата – само 5, не 50. Много по-важно е да измислиш какво да правиш с него. Лесно е просто да заснемеш нечий портрет. Трудно е да го накараш да си взаимодейства с останалите елементи, и то по сюрреалистичен, странен, абсурден начин. Нужно е да впрегнеш въображението си, за да създадеш цялата тази психодрама. Както сте забелязали, обичам да работя и с животни. Няма значение дали става въпрос за птици, котки, кучета, паяци или дори змии – от малък изпитвам естествен интерес и уважение към всяко животно. Специфичното е, че тях няма как да ги накараш да позират. Затова е важно да уцелиш правилния момент, което не е лесно, никой още не е изготвил точна формула. Отнема години само да схванеш динамиката на обикновен полет на птица от единия до другия край на помещение и да можеш да го използваш. Но пък аз правя това от 50 години, така че съм се научил.

Комбинацията между мен и тази група е наистина неочаквана и никога, никога не бих предположил, че нашата съвместна работа ще се окаже толкова важна и за мен, и за тях. Когато за първи път се срещнахме през 2005, те бяха загърбили всички предишни проекти и бяха тръгнали в нова насока заради моите фотографии. От друга страна, покрай тях и парчето I Fink U Freeky адски много млади хора се запалиха по моите фотографии. Никога не подценявайте силата на музикалните клипове! Те носят толкова голямо чувство, сякаш Die Antwoord бяха чакали всичките тези години, за да направят музика точно за мен. И до сега работим заедно – буквално преди това интервю бях на площадката на първия пълнометражен, 90-минутен филм за групата, който режисирам. Надявам се до няколко дни да приключим снимките и нямам търпение да го видя в завършен вид – със сигурност ще стане през 2019, но тепърва имаме още много работа.

Покрай Die Antwoord често ми задават въпроса каква музика си пускам вкъщи и винаги съм се опитвал да бъда честен. Нещата, които най-много ценя, са спокойствието и тишината. Огромният проблем е, че почти никъде не можеш да ги откриеш – на летището звучи музика, във фитнеса звучи музика, в моловете звучи музика… Никой ли не желае да чуе собствения си дъх? Биенето на сърцето си? Повея на вятъра? Защо има нужда от цялата тази музика? Мисля, че самотата и тишината могат да бъдат изключително вдъхновяващи.

В стотици интервюта съм казвал, че ненавиждам цветната фотография. Но изведнъж, абсолютно спонтанно, нещата между нас се получиха. Горе-долу както с Die Antwoord. Често смяташ, че всичко трябва да е логично: 1 + 1 да е 2, 2 + 2 да е 4, обаче не се получава. А най-неочакваните неща, онези, които дори не си сънувал, са много по-правилни и вълнуващи. Преди година и половина хората от Leica ми подариха цветен фотоапарат, с който да заснема клип към ретроспективната ми книга Ballenesque. Стана ми интересно и започнах да щракам с тази камера, което беше напълно ново усещане за мен, тъй като буквално не бях държал такова устройство преди. Останах удивен колко добре се получават снимките – силни, наситени и, най-важното, много различни от черно-бялата ми фотография. Това е и следващият ми проект – книга с цветни снимки.

Спрях се на името Архетипи за изложбите си в България, защото е хубав термин от психологията. Показва нещо, към което различни хора по целия свят реагират по един и същи начин. Независимо дали става дума за символ или сън. Архетипът е нещо, което всички имат в своето съзнание и в спомените си, макар че не знаят за него. Честно казано, нямам представа как успях да избера само 180 фотографии за тези изложби. Ако зависеше единствено от мен, вероятно щяха да са поне още толкова, защото имам 7 големи проекта, които включват хиляди снимки. Аз съм това, което съм, заради всички тях. И това е най-важното, което хората трябва да разберат – когато си фотограф, трябва да снимаш и така да изграждаш себе си. Не ставаш по-велик, като издаваш книги и правиш изложби, а само като правиш снимки. Ден след ден, седмица след седмица, година след година. Затова мога да продължавам да съм фотограф и днес – защото не съм спирал да надграждам, да задавам въпроси и да търся отговори.