Зад кадрите: Димитър Караниколов

"Имах един съквартирант, който все казваше: а, този филм е хубав, можем да го гледаме пак. Аз все се чудех: добре де, а защо да не гледаме някой нов за първи път". С тази малка история за стопяване на дистанцията Димитър неволно отклонява фокуса на срещата ни, която планираме откакто отворихме джобния му албум. Инстаграмът му е величествен. От снимките вече знаехме, че този (дипломиран) архитект-визуализатор и (по усет) интериорен дизайнер умее да живее интересно, докато кадрира перфектно света от тук до Монголия. От разговора ни обаче разбрахме, че зад това има нещо дори по-вдъхновяващо – умението да живееш смело и да следваш себе си, вместо течението. Ето как става, гледайте и слушайте.ИЗМЕРЕНИЯТА
Рисувам от дете, но не от натура, по-скоро абстракции. Исках да уча живопис или илюстрация, обаче не намерих смелост да кандидатствам в Художествената академия и после избрах Архитектура във ВИАС. За беда, у нас фокусът е върху инженерната страна на професията и най-близкото нещо до рисуване там се оказа визуализацията – може би затова тръгнах в тази посока. За дипломирането исках да направя нещо толкова неразбираемо и сложно, че комисията да не може да ме попита: "А откъде се отводнява покривът?" Работех по проект на дом за погребения и помени – реших да заложа на езотериката и идеята, че смъртта е врата към друго измерение. Взех математически формули за това как би изглеждала моята сграда в 4D и направих визуализация на компютър. Ходех на междинните консултации при ръководителя си само с теория, защото още не можех да измисля как точно трябва да изглежда, а той казваше: "Димитре, Димитре, 3D, 4D… HB трябва – да се чертае!" Когато го представих, комисията беше "Да, да, интересно…". Не попитаха нищо. След време го показах на интервюто ми за работа в експериментално студио в Холандия, където ми казаха: "Супер е, но защо не го направи анимиран, за да вкараш цялото четвърто измерение?" Ето къде е разликата: те не само бяха разбрали идеята ми, но искаха и да я развият.ОБРАТЪТ
След Холандия заминах да работя в голяма архитек­турна фирма в Лондон. Още на първата седмица бях сигурен, че няма да издържа много, но останах година и половина. Помня как един ден ме извикаха и ми казаха: "Доволни сме от теб и ще ти увеличим заплатата. Със същите темпове след пет години ще станеш Associate, след седем – Associate partner, след десет – Partner". Още малко и щяхме да говорим за пенсия – всичко е предначертано, ти просто трябва да стоиш там и да караш по инерция. В този момент реших, че трябва да си тръгна.

ОФИСЪТ
С мой приятел работехме заедно в тази фирма и тъкмо бяхме решили да я напуснем, когато отидох­ме на парти в един много хубав лофт в източен Лондон. Говорехме си как искаме някой ден да си направим наш собствен офис, който да изглежда така, а домакините ни чуха и казаха: "Ами ние се изнасяме, можете да го наемете". Взехме го, без идея какво да правим. Още не се бяхме нанесли съвсем, когато бившият ми работодател от Холандия се обади и ме попита как съм. Казах му, че тъкмо съм си отворил собствено студио, а той изненадващо ми съобщи, че в момента е в Лондон и веднага идва да ни види в офиса. Поразчистих и помолих няколко приятели да дойдат с лаптопи, да симулират работен процес и дори от време на време да идват да ме питат по нещо. Ето как започна работата ми на свободна практика, а офисът ни в Лондон още се намира в същия лофт, въпреки че рядко ми се налага да ходя там.ЗАВРЪЩАНЕТО
В един момент осъзнах, че почти всичко, което правя, се случва онлайн. Бяха трудни години, работехме много, бяхме под стрес и имахме сериозни разходи. Не можех да спя с месеци. Едно лято се върнах в България и прекарах седмица на Иракли, което напълно излекува безсънието ми. Казах си: "Тук хората идват с 250 лева май месец и си тръгват с 50 през септември". Тази свобода беше катализатор на решението ми да се върна окончателно през 2011 и да работя от София. Направих напълно съзнателен избор и се опитвам да променям средата, в която живеем с работата си, вместо да се оплаквам непрекъснато.

ПРОЕКТИТЕ
Компаниите, за които визуализираме архитектурни проекти, ни изпращат много груб 3D модел в петък и до понеделник очакват да си създал детайлна визуализация с подходяща атмосфера, която да им се хареса. За това са нужни и "фотографски" умения – усет за композиция и цвят, светлина, правилен фокус. Един от последните проекти, по които работихме, беше за разширение на летището Хийтроу в Лондон. Насоките, които получихме, бяха: не трябва да прилича на летище, трябва да има британски дух – знамена, пазари, високи дъбови дървета, рози и много пеперуди вътре. Това е всичко, с което разполагаш. После започваш да монтираш – първо в главата си, а после и на компютър – модели, които биха се вързали със заданието. Останалото е налучкване – често с няколко неуспешни изстрела.ФОТОГРАФИЯТА
Когато бях по-млад беше трудно да се пътува, трябваха доста документи. По-късно нещата се улесниха и изведнъж наваксах с всичко – обиколих екзотични дестинации като Япония, Перу, Исландия, Мароко. После обаче си дадох сметка, че да снимаш водопад в Исландия, който всички други вече са снимали, не е нещо специално. Междувременно бях харесал страницата на травъл фотографа Тимъти Алън и случайно видях, че прави уъркшоп в Монголия, а един от участниците е отпаднал в последния момент. Точно за 10 секунди взех решение и изпратих мои фотографии. Приеха ме и се оказа, че експедицията е в гранична зона между Казахстан, Монголия, Китай и Русия. Помня как дълго вървях­ме в планината без да видим жив човек, когато неочаквано срещнахме дете на кон и то ни заведе при семейството си. Разбрахме, че никой не знае за съществуването им, а единственият им досег с останалия свят са двама алпинисти, минали оттам преди две години. Представяш ли си какво събитие е нашата поява за тези хора? В един момент имаш чувството, че ги използваш – снимаш ги, те те хранят, поят, приютяват, а ти след това просто си тръгваш. Затова ми хрумна да нося полароид в себе си и да им подарявам снимки за спомен – някакво веществено доказателство, че сме се срещнали. По време на тази експедиция изобщо започнах да снимам хора и желаните ми дестинации се промениха – следващата е Етиопия.
РИСКЪТ
Много уважавам хора, които не се взимат твърде насериозно и имат смелостта да жертват постиженията си, за да бъдат щастливи. Историята на Тимъти Алън е подобна. Работил е дълго време като фотожурналист за различни медии и съответно задачата му е била да търси драмата – колкото повече от нея има в кадъра, толкова по-добър е той. След години в този бранш Тимъти изведнъж прави рязък завой – напуска работата си, дава имуществото си за благотворителност и заминава за Индoнезия за 3 години, за да осъществи мечтата си да бъде травъл фотограф. Всички му казват, че това е професионално самоубийство. По-късно обаче от BBC си търсят човек, който да снима точно в този район. Така той прави най-известната си поредица – Human Planet, и дава важен урок – рискът понякога се оказва най-големият скок напред.

Димитър Караниколов е на instagram.com/karanikolov
и dimitarkaranikolov.com