Зад кулисите с Ясен Атанасов

Може да звучи банално и филмарско, но аз не се интересувах от него. Да, от малък ме завлече, но го приемах като хоби. В Младежкия театър съм играл в два мюзикъла – Оливър Туист и Страхотни момчета. Въпреки това имах съвсем други интереси. Смятах, че след завършването на гимназията ще отида в чужбина и там ще си потърся нещо. Не мислех да кандидатствам в Академията. Прекарах два месеца в Германия, но осъзнах, че мястото ми не е там и реших да пробвам актьорско майсторство в Лондон. Естествено, там е много трудно и не ме приеха. Затова се върнах в България.

Впоследствие бях приет в няколко чуждестранни университета, в които отново се чудех дали да ходя. По това време работех в един ресторант и една вечер, докато полирах чаши, ми хрумна да пробвам и в НАТФИЗ. Научих, че проф. Ивайлов Христов взима клас, като това беше единственият ми шанс да вляза при такъв добър преподавател. Едва когато влязох в Академията, започнах силно да се интересувам от театъра и сцената, усетих как сценичното поприще ме завлече.

Вдъхновяват ме хората, които го гледат и им въздейства. Публиката е един от главните двигатели и е изключително приятно чувството да накараш някого да се замисли за определени неща. Да усетиш, че положеният труд има смисъл. Това вдъхновява, защото има моменти, в които си неуверен – особено след неуспешни минали представления. Вдъхновява ме и моят професор – Ивайло Христов. Начинът, по който той разбира това изкуство и го предава на нас. Ценностите, които той изповядва, като че ли стават и наши.

Според теб коя е най-голямата трудност за един млад актьор в България? Може би да си намериш мястото и да получиш шанса да го използваш. Има много талантливи хора и в най-добрия случай трябва да има място за всички, но това невинаги е възможно. За съжаление, много хора се отказват и започват да губят смисъла. Но най-трудно е да си намериш място и хора, да намериш това, което те движи в тази професия.

А кое е най-голямото предимство?

Това, че сме млади. Баба ми непрекъснато казва да използваме младостта и силите си. Сега имаме силата да се борим, да опитваме, да се хвърляме, но често забравяме какво сме гонили. За един актьор приятното е, че можем да бъдем актьори. Има професии, изискващи въображение, каквото ние имаме. Изискват се социални контакти, които ние лесно развиваме, импулсивност, импровизация. Има различни професии с много положителни черти и актьорството е една от тях.

Кое е най-предизвикателното ти сценично превъплъщение досега?

Хм, аз имам един проблем от момента, в който влязох в Академията – да канализирам енергията си. Професорът винаги ми е казвал, че енергията ми е разхвърляна. В Суматоха трябва всички да сме с изключителна енергия и да играем на сто процента. В спектакъла за мен беше много трудно да съм с правилната енергия, за да не си помислят хората „този човек какво прави на сцената“. Също много трудно ми се стори едно представление в Българска армия – Урок по български, в което почитаме известни стихотворения на Вазов. Там трудното е да научиш стиховете и да ги прокараш през себе си, за да достигнат до публиката.

Би ли ни разказал за своя подкаст Ти да видиш?

Първо аз дори не знаех какво е подкаст, може би още не знам. По време на пандемията се чудех какво да правя и звъннах на сестра ми да я питам как ѝ звучи да поканя на непринуден разговор български творци и актьори, с които да си поговоря за изкуството и живота. Исках епизодите да са тематични, с чувство за хумор, а не всички да сме костюмирани и да светят хиляди прожектори в студиото. Чак към края на август се надъхах да заснемем трейлъра. Видях, че някои много го харесаха и поканих първите си гости – Стефан Вълдобрев, Юлиан Вергов, Койна Русева. Бях много приятно изненадан, че решиха да подкрепят младеж, който е решил да се занимава с такива работи.

Подкастът ми помогна да разбера за себе си неща и да видя кое как се прави. Естествено, имам много да уча, но тези разговори бяха особено ценни. Мисля, че всеки би могъл да намери отговори за себе си, за професията, за живота, за нещата, които го тормозят.

Беше ми трудно да намеря пътя към интервю със Светлана Янчева. Тя за мен е уникална актриса и не можех да си позволя да понижа разговора ни до банално ниво. Трябваше да измисля нещо, а много исках да я поканя. Свързах се с нейни близки приятелки и им разказах какво планирам и че трябва да измисля нещо. Те ми дадоха идея да направя епизода колкото е възможно по-несериозно, за да мога да я предразположа. Впоследствие измислих интервюто по такъв начин, че да се забавляваме двамата – къде със сарказъм, къде с ирония. Получи се много приятно според мен, тъй като беше различно от другите интервюта. Предизвикателство за мен беше начинът, по който ще се отнеса с мой гост, когото уважавам изключително много.

Мислил ли си с кого да разговаряш в световен мащаб?

Със сигурност ще е някой творец, който не живее в наше време. От певците бих се срещал с Франк Синатра и Дийн Мартин, за да си поговорим в някой американски бар – например в Ню Йорк през 50-те. Сред актьорите бих се срещнал с Леонардо ди Каприо, Робърт де Ниро, Луи дьо Фюнес. Сред художниците – Моне, Мане, Дега. Толкова са много.

Този въпрос е сложен, защото зависи от възрастта и етапа, в който се намираш. Зависи от нещата, които те тормозят и хората, които смяташ, че биха ти помогнали с оглед на засегнатите от тях теми. Някои от тях са имали тежък живот и въпреки всичко са се борили. Това за мен е вдъхновяващо.

Има ли място, на което би се изгонил нарочно, а не ти се е случвало?  Сибир. За мен е пълна лудница да се пренесем от Русия в Азия. Тези места са изключително интересни и непознати. Може би ми е скимнало, защото сме се занимавали с руски драматурзи в Академията или сме гледали руски филми, но в Google Earth често влизам и гледам как се стига до Сибир или Япония.

Би ли споделил някоя твоя мечта, която искаш да осъществиш?

Едната е истинският стремеж към щастието – да се чувстваш доволен от себе си и от това, което правиш. То не може да стане веднага, разбира се. Човек си го изживява и стига до там през много перипетии. Смятам, че най-важното е човек да се чувства щастлив със себе си и това, което върши. –

Друга мечта ми е да се предизвикам и да постигна повече неща в световен план. Неща, които хората смятат за непостижими в България. Пътува ми се много и искам да се предизвикам да бъда актьор в различни държави с различни езици. Смятам, че във всяка държава е различно, когато играеш и на техния език в твоята уста.

Кой ти е любимият учител от Немската гимназия?

Имах много. Тодор Ковачев ми беше последният класен – супер готин човек, извиняваше всичките ни отсъствия. Даниела Петрова – учителката ми по математика. Иван Велчев по български език винаги ме ръчкаше да се стремя към по-доброто. Много приятно време беше в Немската гимназия и е странно, защото преди пет години съм завършил. Радвам се, защото там срещнах истински хора, приятели и авторитети.