Здравко Петров: За да познаваме себе си, трябва да познаваме миналото на нашия град

Разговор със Здравко Петров от Исторически маршрути

По традиция Програмата следи и отразява всички актуални експозиции, но този ноември медията влиза в ролята на куратор и предприема мащабна инициатива, посветена на архитектурното наследство в столицата.

Непреодолимият поток на времето неизменно носи в себе си идеята за новото начало, но заедно с нея обезателно и концепцията за мимолетност, разруха и загуба. В изложбата на Програмата – Невидима София обаче времето застива между минало и настояще и открехва прозорец към едно често пренебрегвано лице на града. Това лице ни се усмихва от фасадите на архитектурните съкровища на София – сгради, построени между Освобождението и Втората световна война. Макар потънали в забрава, те отварят портал към отминали епохи и между „бръчките“ на пукнатините в мазилката си ни намигат, припомняйки ни стойността на културната памет и слоевете история, които се крият под повърхността.

От 2 до 5 ноември в галерия Доза и от 6 до 19 ноември в The Mall разглеждаме черно-бели фотографии на красивите, но  постепенно гаснещи сгради-паметници на културата, пречупени през артистичния обектив на различни по стил и индивидуалност фотографи. В експозицията присъстват творби от Бони Бонев, Георги Величков, Ваньо Димитров, Никола Николов, Георги Андинов, създадени специално за изложбата.

Проектът Невидима София е powered by #withGalaxyS23 Ultra.

В настоящата рубрика разглеждаме темата в детайл чрез статии и интервюта с архитекти, историци, урбанисти, автори и изкуствоведи. Защо понякога виждаме гипсови орнаменти с миди по някои от фасадите на софийските сецесионови сгради? Кога опазването на културното наследство на България попада в центъра на общественото внимание? Каква е съдбата на емблематичните архитектурни постижения в столицата? Разказва урбанистът и водещ на градските обиколки Исторически маршрути Здравко Петров.

Защо е важно да знаем повече за миналото на града си?

Това е най-важният въпрос, защото, познавайки миналото на града си, познаваме миналото на обществото си, на нацията си, на миналото си. Още повече, ако трябва да говорим конкретно за София като столица на България, тя разказва историята на цялата страна и, разбира се, на Европа, тъй като София след Освобождението се построява с голямо вдъхновение от европейските градове и постига забележителни успехи за доста кратко време.

Как за първи път ви заинтригува темата за културното наследство?

Аз имам собствена история с историята. Тя присъства в живота ми от много, много отдавна и любопитството ми към нея се появи по съвсем естествен път. Още от ученическите ми години винаги съм учил повече по история и география за сметка на химията и физиката например. От ранна детска възраст имам интерес към тази научна област и оттам насетне като студент по урбанизъм все повече и повече започнах да се занимавам с темата за културното наследство, археологията и най-вече архитектурното наследство.

А как се родиха Историческите маршрути?

Това също стана по естествен път, дори като необходимост, тъй като в един момент, вече завършил урбанист, работещ по различни проекти за градска среда и за регионално развитие, все повече и повече се заинтересувах от темата за културното наследство, неговото опазване и популяризиране. Много често съм участвал в подобни проекти, но за съжаление реалността в България е такава, че много често идеите остават само на хартия. Тогава имах личната нужда да направя нещо мое, нещо малко, но пък то да достига до хората. Да знам, че от него наистина има полза за тях. И така достигнах до идеята за Историческите маршрути като инициатива, която разказва историите на София с помощта на старата архитектура.

Каква е вашата публика?

Имаме всякаква публика, представители на всякакви възрасти, на всякакви професии. Аз винаги обичам да казвам, че според демографската ни статистика (ако не броим бебетата в колички, които също присъстват, макар да е трудно на родителите им) най-младият ни участник, който слушаше от начало до край, е на 6 години, а най-възрастният – на над 90, като и двамата с бодра стъпка се присъединиха към нашите събития.

Специфичното на нашите маршрути е, че са предназначени за хора, които живеят в София. Тоест ние правим културно-образователни събития, а не туристически и не работим с чужденци. Нашите посетители са хората, които живеят тук, и това е нашата кауза.

Забелязвате ли тенденция за опазване на културното наследство чрез преобразяване на полуразрушени градски пространства в нови, културни такива?

Да, има вече много сериозна тенденция, не е само в София, а в цяла България. Все повече и повече се говори по темата за културното наследство, дискутира се какво може да се направи, така че то да бъде пълноценна част от съвремието, а не просто една застинала фасада. Пространствата, които са свързани с миналото на града, започват постепенно да се използват пълноценно. И да, определено вече имаме доста добри примери за сгради, които са били добре реставрирани след дълъг период на пустеене.

Много от тях се превръщат в места за култура, за различни социални дейности – тоест се превръщат в публични пространства, което е най-ценното. Хубаво е тези от тях, които имат архитектурна стойност и истории, достойни да бъдат разказани, да бъдат отворени за хората и да бъдат достъпни за всички. Това е най-добрият начин. Естествено, дори и да са частни и добре обновени, това пак е хубаво, важното е да не са изоставени. Но когато са с публичен достъп, това е още по-ценно за обществото.

Каква е най-интересната история за вече несъществуващо място, с която сте се сблъсквали, проучвайки архитектурния пейзаж на София?

Има доста такива  истории, за съжаление. Такъв е духът на София. Ако се върнем назад в миналото, има сгради, които са изчезнали през десетилетията.

След Освобождението се построяват наистина забележителни образци  на сецесионовата архитектура от края на XIX и началото на XX век, с пищна, богата, фантастична украса. Много от тези сгради започват да се губят още през 20-те, 30-те и 40-те години по време на бурното строителство на София, в това число и на големи жилищни кооперации, защото, както винаги стремежът за повече застроена площ надделява. Оттам насетне идват бомбардировките със своите жестоки поражения, а после – социалистическото преустройство, което променя изцяло образа на София, особено в централната част.

За съжаление това продължава и до наши дни, вследствие на което има прекалено много примери за сгради, които са изгубени и разрушени. Факт е, че през последните години също станахме свидетели на такива. За щастие обаче като че ли на прима виста се сещам повече за добри примери на сгради, които бяха под заплахата да изчезнат, но в крайна сметка бяха съхранени и в момента са в доста добър вид или са в процес на обновяване.

Емблематичен пример за това е сградата на Димитър Яблански – един от знаменитите български офицери след Освобождението, който се включва доста активно в политическия живот на нашата страна и дори става кмет на града. Построена е 1907 г. по проект на големия архитект Фридрих  Грюнангер, един от онези чужденци, които идват в България и дълги години работят за установяване на България като европейска държава.

Това е кметът, който сключва концесията за електрификацията на София и за електрическите трамваи в края на XIX век, така че той е много важно име за софийската история. Неговата къща се намира точно срещу ректората на Софийския университет. Дълго време е била китайско посолство, затова със сигурност много софиянци веднага ще я свържат преди всичко с това, а после в продължение на доста време тя беше напълно изоставена.

Когато бях студент, дори имаше идеи за нейното разрушаване, за да се постои висока сграда на нейно място, което е наистина злокобна мисъл: първо, да се разруши подобна значима сграда и второ, точно срещу ректората на Софийския университет да се построи висок блок, който да промени силуета на града завинаги. Но за щастие сградата беше съхранена с майсторска реставрация отвън. Доколкото знам, днес е частен клуб, в който не съм влизал никога, но отвън всеки може да ѝ се любува.

Друг хубав пример имаме на улица Шипка, където от доста време се обновява къщата на архитект Георги Фингов – едно от най-важните имена в архитектурната история на София. В действителност едва ли има друг човек, който да е допринесъл толкова много за града със своите сгради. Родом е от Калофер, завършил е във Виена, но работи много в София. Любопитното е, че това е неговата лична къща. Той я построява за себе си и своето семейство с подчертани влияния от северната и сецесионовата архитектура.

Къщата е много интересна, но нейната съдба е доста сложна, тъй като няколко години там живеят Фингови, а после поради финансови проблеми – първия фалит на Георги Фингов заради негови предприемачески начинания – семейството му е принудено да продаде къщата. Оттам насетне тя сменя многократно своите собственици. В някакъв момент беше напълно изоставена, целият интериор беше на практика унищожен и всички се притеснявахме дали ще загубим и нея. В крайна сметка тя в момента се реновира и се надявам да има щастлив финал.

Разбира се, има и други истории, които не са толкова щастливи. По време на социалистическото преустройство доста се неглижира идеята за опазване на културното наследство.

Кога тази идея отново се завръща в общественото внимание и защо?

Има няколко етапа. Действително, веднага след бомбардировките много обществени решения по отношение на софийския център водят до тежки поражения. Много сгради са били напълно разрушени, но пък много други оцелели и е можело да бъдат възстановени. Една част от тях дори са ремонтирани поне в някакъв първоначален вид. Не са възстановени всички красиви детайли и фасади обаче.

Много от сградите на улица Търговска са били възстановени например, както и някои от сградите на площад Александър I. Такъв е случаят с легендарния хотел Юнион Палас – един от най-първоразрядните, най-луксозните хотели на стара София, който се е намирал точно на площад Александър I и е гледал срещу Двореца. Остава поразен от бомбардировките, но е ремонтиран и стои чак до 1953 година. Всъщност след като през 1952-ра се утвърждава окончателният план за устройство на софийския център, вече се взема решение за събаряне на доста други сгради.

Това е дълъг процес да се реши как да изглежда новият софийски център и в крайна сметка надделява решението да придобие своя нов образ, който да отговаря на новия политически режим. Започват да се строят сградите на Ларгото в сталинската неокласическа архитектура. Действително по това време сантименти към културното наследство на стара София няма, напротив, то се възприема като декадентска, монаршеска архитектура. Акцентът е върху новото строителство. Това продължава и през 60-те години, когато има доста грандиозни разработки за преустройство на софийските улици.

Обстановката започва да се разведрява и в края на 70-те започва и голямата кампания за обявяването на стари сгради за културни паметници. Сградите на София отново започват да се разглеждат като историческа ценност. Причините за това са преди всичко идеологически и политически. В крайна сметка архитектурата винаги отразява политическия и обществения ред. Постепенно сталинизмът отпада, нещата започват бавно да се променят и отново се връщаме към достиженията на старите български архитекти, работили след Освобождението, които действително заслужават голямо внимание и уважение за това, което постигат за кратко време.

Споменахте Ларгото. Как бихте коментирали този леко еклектичен образ на София в някои от нейните централни части? На какво се дължи това, че завиваме зад ъгъла и попадаме на стари римски и гръцки руини, от другата страна на улицата изведнъж виждаме модернистична и сталинска архитектура… и така нататък?

Това е съдбата на София. Тя напълно отговаря на девиза „Расте, но не старее“. Първо – това е град с хилядолетна история. Тук имаме много различни културно-исторически пластове един върху друг: римската Сердика, средновековната Сердика, Средец, впоследствие османска София, която изниква все на едно и също място – град върху град, така да се каже.

Оттам насетне след Освобождението на България започва едно, както споменахме, много вдъхновено, ентусиазирано развитие и построяване на София като европейски град, без въобще по това време да има Европейски съюз, директиви и оперативни програми. Нашите прадеди успяват да построят една симпатична столица със сравнително ранно електрическо осветление, електрически трамваи, павирани улици и така нататък, но както споменахме, това става за сметка на голяма част от стария доосвобожденски град – почти всичко, което е от османската София, изчезва, остават само някои сгради, които са добре известни.

Развитието на София след Освобождението също е динамично – в началото с хубавата неокласическа архитектура, след това идва сецесионът, първите къщи на София започват постепенно да бъдат изместени от по-големи, украсени с листа, цветя, гирлянди, женски лица по фасадите. По време на Първата световна война нещата се променят. След войната навлизат по-модерните стилове, които минават през различни етапи. Проявленията на ар деко в София също са много интересни, след това са експресионизмът, модернизмът и баухаус.

София се превръща в притегателен център за много дейности, бизнеси и начинания. Поради бежанските вълни след Първата световна война населението се увеличава и започва непрекъснат процес на строителство. За съжаление е факт, че много често в онези години, а и до ден днешен стремежът е да се строи колкото може по-близо до центъра на града и новото да измества старото. Така е било и през 20-те, но 30-те са период на голям подем в строителството на жилищни кооперации.

Архитектурата на модернизма измества старата сецесионова София и още тогава много от интересните образци постепенно изчезват. Щетите от бомбардировките също си казват думата, а след 9 септември комунистическата власт започва да си строи града по свой образ, следвайки сталинската архитектура в Съветския съюз.

Стремежът да се строи нещо ново на мястото на старото на централни улици продължава до ден днешен. В Западна Европа нещата са различни: дадена улица се съхранява в един стил, в едно време. Тук непрекъснато трупаме едно върху друго, но пък от друга страна това прави София уникален и много интересен град. Както казахте – на едно кьоше можем да видим сгради от началото на XX век, 30-те, 50-те и така нататък, че и археология – специално до Баня Баши джамия и т.н.

Ако се върнем към сецесиона, до днес виждаме тези красиви орнаменти по фасадите на сградите. Какво прави нашия сецесион наш? По какъв начин той се отличава от другите?

Сецесионът е само едно от направленията на това голямо течение за обновление на архитектурата в Европа от края на XIX век. Условно за негово начало се приема 1899 година. Този стил се нарича югендщил в  Германия, ар нуво във Франция, стиле либерти в Италия. Има много сходни неща между тези проявления, но има и различия.

Общото е безспорно стремежът да се оставят стриктните, канонични изисквания на старата неокласическа архитектура, която винаги е била свързана със симетрия, с типични елементи в украсата, които се приповтарят почти като задължителни. Сецесионът е много по-раздвижен, с много повече импровизация в решението на фасадите и във вътрешното разпределение. Той дава много повече свобода на архитектите.

Сецесион е най-близкото наименование до течението, което се налага в България в началото на миналия век, но българският сецесион има своите различия. Използваме именно този термин, тъй като по това време най-голямо е културното влияние от Австро-Унгария и голяма част от нашите архитекти учат там, особено във Виена, например Георги Фингов. Там завършват и Никола Юруков, Йордан Йоанов и много други. Специфичното тук е, че в нашата архитектура по това време все още присъства определено влияние от неокласическата архитектура – по фасадите забелязваме доста класически мотиви като балюстради, парапети, фронтони и така нататък.

Същевременно много ценно е, че нашите сецесионови майстори търсят елементи от старата българска архитектура от Възраждането, но и от Средновековието и от цялата Източна Римска империя. Затова много от най-забележителните сгради от това време, ако се замислим, са минералната баня на София, Богословският факултет, Семинарията – сградите с редове от червена тухла, с колонки и капители, вдъхновени от търновските и несебърските средновековни църкви. Това е изключително ценен момент в архитектурата в началото на XX век. Други сгради, особено жилищни, се отличават с дървена орнаментика и стрехи, балкони, ложи, тераски и всичко това напомня на нашата архитектура в Търново, в Копривщица или пък Стария град в Пловдив.

Кои са най-често срещаните образи в декорацията? Какво символизират?

Интересното в сецесионовата архитектура е, че винаги има някакъв разказ във фасадата: за сградата, за нейните обитатели. Що се отнася до украсите, те определено са вдъхновени от природата – растенията, цветята, животинския свят (лъвове, орли, всякакви птици) – и, разбира се, жената – символ на началото на живота, красотата. Много женски лица можем да видим в сецесионовите фасади. Митологията също присъства – горгоната Медуза, Меркурий и така нататък.

А защо толкова често в софийските фасади можем да видим миди?

Мидите нямат нищо общо със София, но много често тази сецесионова украса е заимствана. Много от орнаментите са правени на шаблон. Изработени са от гипс и са лепени по фасадите, тоест не са специално разработени за някоя конкретна къща. Затова много често можем да видим едни и същи декорации по някои фасади в цяла България. Специално мидените черупки са използвани още преди това в неокласическата архитектура.

А за какви хора са строени тези къщи? Какви са били първите им жители?

Веднага след Освобождението София има 12 хиляди души. Оттам насетне с мисията да бъде столица на България бързо започва да се увеличава нейното население и това означава да се строят жилища за цялата администрация, на първо място за политиците, депутатите, министрите и т.н. После все повече и повече предприемачи се заселват в София и започват да строят своите сгради и това се запечатва във времето. Градът става притегателен център за българи от цялото етническо землище на България, които се установяват тук, построяват своите красиви къщи, за щастие доста от тях запазени и до днес.

А как си обяснявате засиления интерес напоследък у по-младите поколения към различни значими места – например Писателското кафене, кафене България и т.н.?

Последните години и аз, занимавайки се с Исторически маршрути, съм свидетел как интересът се увеличава, което наистина е най-важната стъпка към това да имаме повече спасени къщи в бъдеще: обществото да бъде информирано, да има отношение, включително и младите хора. Защо точно сега? Ние живеем в едно доста динамично време, епоха, в която толкова много информация минава през нас ежедневно. Може би точно в такова време на глобализация човек се обръща към своята история и търси това, което го отличава от останалия свят – както казахме в началото, за да познаваме себе си, трябва да познаваме и миналото на нашия град и страна. Хубавото е, че социалните мрежи и технологиите позволяват да има по-лесен достъп до тази тема.

Представете си, че сте в София за пръв път. Какво би ви направило впечатление – и хубавото, и лошото?

Трудно ми е да си представя какво би видял тук един чужденец, но със сигурност бих казал, че той ще види един различен град. В Европа има изобилие от невероятно красиви градове и столици, но бих казал, че София е уникална.

Ще дам конкретен пример: имам близък приятел от Милано, който е обиколил цяла Европа, видял е почти всичко и много харесва София. В крайна сметка най-силно впечатление му направи Ларгото – сталинската архитектура, за която в България водим много дискусии, как е построена върху старата улица Търговска и т.н. Но на този чужденец му направи впечатление контрастът между сталинската архитектура и руините на Сердика, старите сгради наблизо като Двореца и невероятните запазени сгради на грандхотел Империал и на дружество Феникс. Цялата тази плетеница, като добавим съвсем наблизо Джамията, Синагогата и всичките църкви, е нещо уникално, което не може да се види никъде другаде. В Италия, където е съхранено богато културно наследство, нямат такава необичайна комбинация.

Именно това, предполагам, ще направи впечатление на един чужденец – че градът е изключително богат на различна архитектура, история, цивилизации, които са били тук и са оставили своето наследство. Това, което няма да му направи хубаво впечатление, е състоянието на градската среда, което може много да се подобри, така че градът да стане по-приветлив и лесно достъпен за пешеходци. Така публичните пространства ще бъдат една сцена на градския живот, на срещата с историята и старата архитектура.

Вярвам, че през последните години се направиха много неща, за да стане София по-приятен град и по-достоен да представя наследството си. Да се надяваме, че това ще продължи.