Бил Брайсън е роден в средата на най-американското столетие – през 1951, по средата на Америка в град Де Мойн, Айова, в разцвета на най-многобройното американско поколение – бейби бумърите. В качеството си на един от най-популярните и забавни съвременни автори, той е в идеалната позиция да се гмурне в спомените за своето типично американско детство и да ни предостави мемоар от най-висока класа, изпълнен с щастие, топлина и непресъхващ хумор.

Като милиони свои връстници Бил Брайсън е израснал под влиянието на фантазията да бъде супер герой. Тичал неуморно из махалата, облечен с любимата си овехтяла футболна фланелка с мълния върху нея и хавлия, завързана около врата му вместо плащ, преодолявайки високи сгради с един скок и побеждавайки злодеи (а понякога и обикновени кретени) основно в мислите си. Тези негови приключения скоро му печелят забележителното прозвище Хлапето Мълния, което по-късно се качва в заглавието на книгата му, която критиката описва като "дисекция на една култура по толкова забавен и мил начин, че самите обекти на присмеха му примират от смях и дори не сварват да се засегнат."

Бил Брайсън е изключително популярен със своите комични и нестандартни описания на пътешествията си по света, които незабавно се превръщат в бестселъри. Роден в Айова (САЩ), Брайсън избира Великобритания за своя втора родина. Той живее и работи в Норфолк, удостоен е с Ордена на Британската Империя за своя принос към литературата, а също и с наградата Джеймс Джойс на литературно-историческото дружество на университета в Дъблин. Бивш ректор на университета в Дърам, в продължение на пет години Брайсън е ръководител на кампанията за защита на английската провинция. Той е почетен член на Кралското научно дружество и кавалер на Ордена на Британската империя за заслуги към литературата.

Ето и откъс от книгата:

Всяка вечер, към единадесет или малко по-късно, чувах как баща ми слиза по стълбите до кухнята, за да си приготви нещо за хапване. Неговото "хапване" беше легендарно. То включваше поне половин час приготовления и изискваше най-внимателно и методично подреждане на съставките – крекери, голям буркан горчица, пшенични кълнове, репички, шоколадови бисквитки, огромна купа шоколадов сладолед, няколко резена шунка, измита маруля, топено сирене, фъстъчено масло, фъстъковки, едно-две твърдо сварени яйца, малка купа орехи, диня или банан според сезона – и всичко това грижливо обелено, почистено, нарязано на резени или кубчета, подредено на купчинки или на пластове и примамващо наредено на голям кафяв поднос, за да бъде отнесено и изядено за няколко часа. Всяко от тези хапвания съдържаше не по-малко от дванадесет хиляди калории, най-малко 80% от които под формата на холестерол и наситени мазнини, но въпреки това баща ми така и не напълня.

Имаше още едно забележително нещо в хапванията на баща ми, което заслужава да се отбележи. Беше без гащи, докато ги приготвяше. Веднага трябва да заявя, че не го правеше, защото мислеше, че така се приготвя по-добро хапване; просто по това време вече си беше събул гащите. Една от малките му чудатости беше да спи гол от кръста надолу. Той смяташе, че е по-удобно и здравословно да оставя долната част на тялото си непокрита през нощта, затова в леглото носеше само фанелка. И когато слизаше късно вечерта по стълбите, за да забърка хапването си, той го правеше винаги облечен (съблечен) по този начин. Бог знае какво са си мислели съседите ни господин и госпожа Буковски, когато дърпаха пердетата и наблюдаваха (а те със сигурност го правеха) гологъзия ми родител да се размотава из кухнята, да тършува из шкафовете и да трупа суровините за среднощния си гуляй.
Каквото и възмущение да е предизвиквало това у съседите ни, нас това изобщо не ни вълнуваше, защото по това време всеки беше в леглото си, вече заспал (или в моя случай гледащ тихо в тъмното телевизия). Но една петъчна вечер, някъде през 1963 г., баща ми цъфнал в този вид, без да подозира, че сестра ми има гости. И по-точно, тя и добрите ѝ приятелки Нанси Рикота и Уенди Спърджин седели в хола заедно с гаджетата си и гледали телевизия в тъмното, докато старателно си прочиствали взаимно дихателните пътища с език (или поне го правеха в моето въображение), когато били стреснати от светлина откъм коридора горе и от стъпките на баща ми, който слизал по стълбите.

Както в повечето американски къщи, холът у нас беше свързан със стаите горе просто с отвор без врата, в нашия случай ‒ арка с ширина около два метра, което означаваше, че на практика нямаше никаква преграда, така че шумът от приближаващите стъпки на някой възрастен бил приет съвсем сериозно. Шестимата младежи веднага заели благопристойни позиции и се вторачили в арката точно навреме, за да се насладят на незабравимата гледка на леко полюляващите се бедра на баща ми, загадъчно осветявани от призрачната проблясваща светлина откъм телевизора, които преминават през арката, устремени към кухнята.

Цели двадесет и пет минути те седели мълчаливо, твърде потресени, за да разговарят и съзнаващи, че баща ми трябва да се върне по същия път, като сега ще трябва да се изправят лице в лице с него.

За щастие (доколкото тази дума е подходяща в случая) баща ми трябва да ги е забелязал с периферното си зрение или поне да е дочул гласове, защото, когато се връщал с подноса си, се бил увил плътно в бежовия шлифер на майка ми, оставяйки по този начин впечатлението, че е не само извратен, но и травестит. Като се разминавали, той подхвърлил едно срамежливо, но закачливо "Добър вечер" на групичката и изчезнал по стълбите.

Мисля, че мина около година, преди сестра ми да му проговори.

Животът и времето на Хлапето Мълния
е в книжарниците от изд. Еднорог, цена: 15.90лв.