Аполон спи | Алисия Санча
Сюжетът и съдбата на една картина и нейния създател от епохата на Късния ренесанс отприщват порой асоциации и интерпретации в съвременен художник като Алисия Санча. Лични и родови истории, докосващи се до психоанализата, изразени чрез живописния ѝ език, преливат в общочовешки стойности и проблематика на съвремието.
В поредицата картини на Алисия Санча от втората ѝ самостоятелна изложба в галерия АСТРИ Аполон спи, тя се обръща към един почти митичен образ от Спящият Аполон с разпръсващи се музи и бягаща Фама на Лоренцо Лото. Или поне частта от картината, която е останала до наши дни. Алисия разчленява преживяванията на един творец от Късния ренесанс, разчетени във физически наранената му картина, преосмисля, интерпретира и моделира своите през собствената си чувствителност и съвременно въображение. Цикълът на Санча не е възстановка на изгубените фрагменти на оригинала на Лото, а е асоциациативен превод на спомени чрез собствения си живописен почерк.
Картината Спящият Аполон с разпръсващи се музи и бягаща Фама (Sleeping Apollo and the Muses with Fame) на Лоренцо Лото, се съхранява в Музея за изящни изкуства в Будапеща. Тя е изпълнена с масло върху платно. Представлява алегорична сцена, в която спящият Аполон, символизиращ временната загуба на вдъхновение или отдръпване от активната творческа дейност, е заобиколен от отдалечаващите се музи и отлитащата Фама*. Творбата може да се разглежда и като саморефлексия на Лото, която изобразява духовен и творчески упадък. Картината е част от по-голяма композиция, която е изгубена или унищожена през годините. Предполага се, че вдясно от Аполон са били разположени и останалите музи.
Вдъхновението на Алисия Санча е да „възстанови“ изгубеното. В нейните картини, обаче, музите вече не са възвишени и хармонични фигури от античността – те са разтворени в тела на жени, птици и сенки образи, които се сливат със света на природата и реалния живот на художничката. Фантазмни същества или съвременни жени, чиито прототипи са в реалния ѝ живот, музите на Санча не са застинали или строго индивидуализирани. Лицата изчезват, движенията напомнят танц, а телата се съединява с животински и растителни форми, пера… Музите тук не идват, те са в самата тъкан на картината – в боите, в линията, в замаха на четката, в цвета.
Цветовете в живописта ѝ – розово, жълто, синьо, зелено са със смисъл и разравят пластове културни наслагвания. Розовото е едновременно детинско и дръзко, меко и яростно; жълтото е тревожно, почти на ръба на ослепителното; зеленото, което е по-скоро отровно, отколкото утешително и обнадеждаващо. В този свят формата е умишлено разчленена и очертанията ѝ се размиват, пространството губи перспектива, фигурата се разпада в петна и мазки – асоциация за разпадналото се вдъхновение. Формите не се държат за твърди очертания (правила), а живеят в тяхното разчупване (свобода).
Пейзажите от градския парк – място, където природата е подредена, но все още допуска дивото: птици, плъхове, случайни хора, изгубени дрехи, книги, скитащи мисли. Паркът, по думите на художничката, е място на повтарящи се движения, на наблюдение, на присъствие. Там тя води кучето Лили, гледа внуците си и събира образи, които по-късно се появяват на платното като следи, които са разпознаваеми и все пак преобразени.
Появата на музите на Санча под чужди форми, е знак, напомнящ как вдъхновението може да бъде неявно, скрито, усетено в ежедневното, в отклонението от големия път. Многогласието в „Аполон спи“ от образи на музи, следи, по които зрителят сам върви, финално го отвеждат към картина, на пръв поглед различна. „Gran Via“, всъщност, е натюрморт. Gran Via е и топоним не само за Мадрид – бих казала, че е личен топоним за Алисия. Всеки квадратен сантиметър от едноименната картина е муза: скритата под текстила маса в апартамента на главната улица, самият текстил, играчките – с разлика във възрастта около век, цветята и… картичката с репродукция на картина от Франсиско де Санча и Ленго (1874-1936). Надали той е предполагал, рисувайки Gran Via, че повече от век по-късно внучката му ще я рисува отново – като отсечка от собствения си голям път.
Санча не възстановява изгубена композиция от нечий друг живот. Създава нова, собствената, в която класическото и личното, митът и биографията, културата и природата се преплитат. И в това преплитане освен образ на новите музи се ражда потвърждението, че те са тук, наоколо, и тяхното завръщане е заради нас самите.
