Точно в сърцето на света има място, в което бялото на завесите свети, ароматът на лавандула изтлява и се възражда, смокините примамват, а велосипедите завинаги са облегнати на стената и чакат да ги поканиш на носталгично пътешествие.
И тогава времето престава да съществува. Вдишваш. Живееш бавно. Защото домът е като панорамна тераса с гледка към теб самия. Към всичко, което цял живот носиш скътано на дъното на сънищата си. Домът е там, където си малък и обичан. Домът е там, където си голям и светъл. Просторен е като летния въздух под крилете на чайките и ярък като нар по Коледа. Син като чайник, чийто дим е рисувал скрити спирали в стаята, потаен като стълби, които водят към любимото ти кътче за четене.
Домът е скривалище за страховете и любовите ти. Помниш ли времето, когато още умееше да се рееш? Още го можеш – гледай… виж отвисоко котвата, която се спуска от пощенската картичка на детството ти, плувай срещу течението на дните, в които къщите си шушукаха една на друга. Отворѝ зеления бюфет на спомените и ще можеш да помиришеш пудриерата на майка си и праха в любимата ѝ стъклена ваза.

После се пусни по уличките на вечния Созопол. Да, онзи Созопол, който лято след лято вае сянката ти – в трептящата жега на август и в сянката на нощните улични лампи.
Ина Иванова