Квартет за края на времето | Николай Константинов
Квартет за края на времето на Николай Константинов черпи вдъхновение от едноименната композиция на Оливие Месиан – създадена в плен, но устремена към безвремие. Видео инсталации и скулптури от контейнери, облечени с мотиви от българското везмо, се вплитат в съвременна визуална партитура за идентичност, граници и памет.
В изложбата видео произведения и скулптури, изградени от транспортни контейнери, изграждат един съвременен визуален квартет – композиция, която поставя под въпрос нашето разбиране за движение, принадлежност и историческа памет.
Контейнерът, универсален символ на глобалната търговия, се появява тук не като празен обект, а като носител на културна и идентификационна стойност. Облечен във формите и знаците на българското везмо, той се превръща в декларация – тиха, но недвусмислена – че културната идентичност не може да бъде изтрита, дори когато е впримчена в глобалната инфраструктура на анонимност. Везмото действа като културен код, който пробива стените на стандартизирания поток.
Морето, съпътстващо образите, е едновременно реална и метафизична граница – то размива очертанията между пространство и време, между личното и общото, между Европа и останалия свят. Видеата, заснети в гранични състояния – изгреви, залези, приливи – създават съзерцателна тишина, в която ехти музиката на Месиан: дисонантна, но хармонична, ритуална и освобождаваща.
Краят на времето тук е краят на една епоха, в която циркулацията на културни стойности, идеи и информация беше задържана, ограничена, затворена в режими на страх, изолация и контрол. Настъпва момент на преосмисляне – не на апокалипсис, а на възможност. Контейнерите вече не носят само стока – те носят знаци. Знаци на идентичност, знание и съпротива.
Изложбата е времева архитектура, в която звук, форма и образ се преплитат в полифония на отвореност – към миналото, към небето, към другия.
Във видеата са изобразени кадри от брега на море, в мигове на прилив и отлив, ден и нощ, летящи чайки- създават съзерцателна среща с безвремието. Този пейзаж – вечен и непоклатим – напомня за космичната перспектива на Месиан, но и за ритъмът, който се отказва от метронома, а звукът се превръща в молитва.
В този визуален квартет на XXI век, Николай Константинов говори за края не като катастрофа, а като състояние на пределност – на духа, на материята, на времето. И в този предел се появява възможност: за съзерцание, за отказ от притежание, за ново начало отвъд шума на съвременността.
