Проектът е изграден върху 40 интервюта с оцелели от репресиите на режима. Те звучат в среда от предмети, мебели и обекти, пресъздаващи жизнените пространства, в които са проведени разговорите. Травмата резонира в думите и мълчанието, в споделените и премълчаните преживявания. Паралелно чуваме и виждаме звуци и видео от местата, където преди са се намирали лагерите Белене и Ловеч.
Съседите: форми на травмата (1945-1989) повдига важни въпроси за последиците от общественото мълчание и отсъствието на памет в съвременното публично пространство. Защо отказваме да говорим за събития, разположени толкова близко до нас във времето? Инсталацията цели чрез силата на изкуството и почитта към миналото да извади на светло теми, останали заровени в нежеланието да бъдат обсъдени, и да разкрие раните, които няма как да зарастнат, без съществуването им да бъде признато.
В периода между 1945 и 1989 година функционират общо 40 лагерни комплекса, състоящи се от 80 отделни лагерни обекта. Там са изпращани хора без съдебен процес и без присъда – изпаднали в немилост от партията комунисти, бивши членове на буржоазията и индустриалци, членове на партии и организации, селяни, отказали да участват в насилствената колективизация, почитатели на рокендрола, джаз музиканти, сатирици, свещеници, монахини, турски, ромски и мюсюлмански малцинства и обикновени престъпници. През лагерите преминават около 50 000 души, ала е невъзможно да узнаем точния брой нито на изпратените там, нито на загиналите. През 1990 година около 40% от оперативните материали от секретния архив на Държавна сигурност са унищожени. Поради това прочистване е трудно да се установят много подробности – отговорността да запазят паметта за случилото остава в ръцете на оцелелите. Именно върху техните разкази и спомени стъпва настоящата инсталация.
Изключително интересна е експозицията в студио The Neighbours. Помещението е разделено на три пространства (всекидневна, спалня и кухня), пресъздаващи части от домовете на оцелелите, а всяко от тях е обитавано от различно проявление на паметта: на тези, които помнят и разказват; на тези, които помнят, но не са разказвали досега; и на тези, които не помнят и не говорят за политическото насилие.
Функцията на всекидневната е посрещането гости, провеждането на разговори и колективни дейности. Именно затова там се помещават най-пълните звукови и визуални картини, разкриващи колективната травматична памет. Петима души, прекарали години от животите си като политически затворници, споделят преживяното в концлагерите. Слушаме гласовете им, докато седим в протритите кресла, а пред нас на масата лежи стара кутия бонбони, пепелник, купчинки почва, съчки и пясък, а от шкафа наднича голямо парче скала. Клони и пръст виждаме навсякъде в интериора и тези отпадъчни материали напомнят за тежкия труд, който потърпевшите на жестокото наказание са били принудени да извършват.
В спалнята надникваме в интимното пространство, обитавано от семейството, техните предмети и мисли. В тази стая пребивават разказите на оцелели от лагерите, които за пръв път разказват спомените си. Интервюираните години наред целенасочено не споделят изживяванията си нито в книги, нито в документални филми и мемориални събития. Тяхното мълчание е избор, рефлекс за самосъхранение или предпазване на близките им. В интервютата забелязваме наличието на повече детайли, тъй като травмата на потърпевшите е все още неизследвана до момента на проведените от създателите на инсталацията интервюта, в които за пръв път се завръщат към преживяванията си. И тук виждаме пръчки и следи от насилствения труд, а вечно прескачащата плоча в грамофона навява горчива носталгия по минало, до което много от най-младите посетители на изложбата не са се докосвали лично. Всъщност това е минало, което се е изплъзнало и от самите оцелели – в концлагерите отсъства луксът на грамофонните плочи. Бюрото е затрупано със стари вестници с гръмки заглавия за падането на режима, но и със статии, носещи следите на оскъдицата и страданието. Този обект на изложбата отново ни напомня, че травмата и паметта са неразделно обвързани, а проблематиката е комплексна, многопластова и свързана с множество предпоставки и последствия.
В дъното на The Neighbours се мержелее бледата синкава светлина на кухнята. Пръстъпваме сред дървета и храсти, заснети на местата на някогашните лагери и прожектирани в едър план по цялото протежение на стаята. Веднага ни лъхва мириса на стар и отдавна неизползван хладилник. В дъното на помещението ни чака отрупана с пращасали буркани и боядисани в бяло съдове мивка. Приклякаме, за да надникнем в открехнатия хладилник – от дълбините му на погледа ни отвръща оръфана картонена кутия с удачен надпис: "Чай за добра памет". Логично, тук живеят гласовете (или по-скоро отсъствието им) на хората, които не си спомнят преживяното в концлагерите, репресирали са травмите и не говорят за тях. Звуковата среда отразява единствено въздишки и неопределени звуци от нечие присъствие. Мълчанието обаче казва достатъчно.
Разглеждаме инсталацията, резултат от задълбочени етнографски и исторически изследвания, до 3 декември. Междувременно както в The Neighbours, така и в Софийска градска художесвена галерия, се провежда поредица от тематични събития, които още по-детайлно конкретизират и контекстуализират поставените на фокус проблеми. На 10 ноември в СГХГ се осъществява дискусия на тема Може ли изкуството да разказва миналото? с модератори проф. Лидия Топузова, Красимира Буцева и Джулиан Шехирян. В дискусията се включват Весела Ножарова, Даниела Колева, Луиза Славкова, Момчил Методиев, Байр(й)ам Байр(й)амали, Уилям Нелсън и Греъм Бърнет. На 26 ноември и на двете локации се присъединяваме към кураторски тур и разговор с артистите, а на 3 декември в One Book Bookstore можем да участваме в уъркшопа с Байр(й)ам Байр(й)амали Места на памет.
