Деца и родители през ваканцията (и не само)

Текст Вера Георгиева

Елена Енева е психолог и телесен психотерапевт по метода неорайхианска аналитична психотерапия, който възприема човека в неговата цялост – ум, душа и тяло. В дългогодишната си практиката консултира както възрастни, така и деца между 2- и 12-годишна възраст. Потърсихме я, за да поговорим за отношенията между тях и в съвременния свят.

Каква е ролята на лятната ваканция в емоционалния свят на децата?

Живеем в общество, което се опитва да напълни главичките на децата с колкото може информация, но ако си представим главичката на едно дете като склад, в който непрекъснато постъпват кашони, какво става? Тъпчем и настава тотален хаос. Мозъкът има нужда, когато пристигне порция информация, да речем, влизат 10 кашона, да бъдат сложени на съответните рафтове, да се изградят асоциативни връзки, да се свърже новата информация с вече съществуващата в мозъка. Това се случва, когато децата почиват, привидно нищо не правят или играят. Знам, че всички родители са притеснени и искат децата им да научат колкото може повече, но има нужда от технологично време получената информация да се интегрира. Така че почивките са не по-малко важни за децата.

Какъв тип занимания са най-подходящи, за да подпомогнем както детското развитие, така и нуждата от почивка през лятото?

Това до известна степен зависи от възрастта на детето. При децата до седемгодишна възраст е по-скоро активна дясната половина на мозъка и те усвояват всички нови неща най-вече през преживяването, първо през всички сетива, през движението, през играта. Въз основа на редица научни изследвания е установено, че лявото полукълбо се включва по-активно и започва да доминира едва след седмата година. Тогава децата вече могат чрез анализа, чрез отделния детайл, отделния факт да възприемат. Колкото по-голямо става детето, толкова по-голяма роля започват да играят неговите интереси. В днешно време родителите искат да дадат всичко най-добро за децата, но все пак всяка допълнителна дейност изисква от децата да слушат преподавателя, да следват инструкции, да усвояват доста знания. След такава дейност ще има нужда от празно, свободно време, за да се намести новото знание. Отделно не всички деца искат да стават математици или спортисти, важно е дейността да е съобразена с наклонностите на детето, с неговите желания, няма нужда да се превръща в празен стремеж, в гонене на съвършенство.

Следователно основното, което трябва да ни ръководи, са техните интереси?

Важно е да се съобразим с техните интереси, защото понякога дете, което е научено да се подчинява на родителските желания, да върви само натам, накъдето го бутнат, в пубертета стига до момент, в който вече му е омръзнало да се подчинява, става апатично и губи желание за всичко. Никой на този свят няма наклонности едновременно във всички посоки, всички имаме индивидуалност, профил и това ни прави наистина ценни хора. Затова е важно, вместо да измъчваме децата да развиват само слабите си страни, да изследваме и развиваме силните им. В крайна сметка в живота всички намираме и професия, и партньор там, където можем да прилагаме силните си страни и те да са полезни за другите, а обикновено от партньорите и колегите си очакваме, че те със своите силни страни ще компенсират нашите слаби. Стремежът всеки да е всичко, е излишен и невротизиращ. Детето изгражда в ума си съждение „Аз трябва всичко да мога да правя по най-добрия начин“, но се сблъсква с реалността, където прави някои неща по най-добрия начин, но други не му се получават. Съответно започва да страда, да се обвинява, да се смята за некадърно, неспособно, а всъщност реалността е, че всички сме така – за някои неща много ни бива, но за други хич. Затова живеем в общества, никой не е отишъл сам да живее в гората и сам да си прави всичко.

През учебната година най-малките ученици тепърва развиват своите работни навици и натрупват много знания – съществува ли опасност всичко това да бъде загубено през ваканцията и как да ги подкрепим да надграждат?

Не искам много да насърчавам родителите да превръщат ваканцията в продължение на работата. По-скоро децата на тази възраст имат нужда да научат нещо много важно, което не се преподава в училище, и това е умението да се самоорганизират, сами да си поставят цели, сами да се опитват да ги постигнат. Все повече деца в днешно време до много по-късна възраст са несамостоятелни. Ако си помислите ние на каква възраст сме излизали сами из квартала, сами сме решавали къде да отидем, какво да правим, с кого да го правим, с кого да сме приятели, с кого да сме в конфликт. Съвременните деца почти през цялото време са под надзора на някой възрастен и някой доста често се намесва в тяхната дейност, така че те нямат време да се научат как да управляват сами себе си, как сами да си поставят цели. Свикват, че това идва отвън, а това е изключително важно умение. Едва ли очакваме от тях да бъдат високоинтелигентни изпълнители, които не са развили собствената си воля и умения да карат себе си да постигат желаното от тях самите.

А необходимо ли е да има структура и рутина в ежедневието на децата и през ваканцията?

Дете, което е на възраст след първи клас, вече е свикнало на структура – знае, че става по едно и също време, закусва, после прави нещо друго, после обядва и т.н. Добре е да запазим основната структура на деня, но задължително в нея трябва да ги има тези празни моменти, в които детето да самоинициира заниманията си и да осигурим възможност да го направи не пред екрана, а използвайки цялото си тяло в триизмерното пространството, в реалния свят. Човек е щастлив, когато познава собствените си сили и избира задачи, които им съответстват, а успешното им изпълнение носи удовлетворение и повдига самочувствието ни. Затова е важно всеки сам да прави изборите си, вместо да следва готови ролеви модели и да си поставя свръхамбициозни цели, несъответстващи на възможностите му. Първоначално може би ще полага усилия, за да ги постигне, но ако не успее в суперкратки срокове, примерно на 21–22 да е милионер, настъпва разочарование и човек до голяма степен започва да се смята за провал, което е породено от нереалистичните му очаквания. Затова е много важно децата да си знаят силите, колко могат, кога се изморяват, кога трябва да почиват, какво могат сами, за какво е по-добре да се обърнат за помощ към някого. В крайна сметка живеем в общество и нищо голямо на този свят не е построено от един-единствен човек, винаги имаме нужда и от другите и е много важно да учим децата си на това.

Нашите деца може би са първото или второто поколение, което расте изцяло в интернет, в тотално нова и различна медийна среда, от която те добиват такива знания за света – че той е идеален и съвършен.

В социалните медии никой не показва как мие чиниите или как е изморен и смачкан в края на деня. Там нещата винаги са перфектни и когато това се повтаря постоянно, рискът за децата е, че ще си изградят много високи очаквания към самите себе си. Ако не успеят да отговорят на тях, ще се упрекват, че не са достатъчно добри. А всъщност тази снимка или този видеоклип са секунди от живота на някой човек. Но кой стои зад производството им, зад дадения момент, зад това, което прави? Може да са усилията на доста хора, които обикновено не се виждат, вижда се само крайният продукт. Всеки човек се превръща в някакъв вид продукт. Когато родителите са били малки, с кого са се сравнявали? Със съучениците, с братовчедите си, с приятелите си, да речем – 50 души. А сега децата ни се сравняват с най-доброто от 8 милиарда. Това е смазващ натиск. Затова до каквато възраст можем, нека ги пазим и непрекъснато да ги връщаме към реалността. За да може децата ни да имат реалистична самооценка и да са спокойни в кожата си и в живота си.

Децата консумират информация през устройства, включително вместо да четат книги, предпочитат да ги слушат, как да ги поощрим да работят с книгата?

Все пак винаги е от значение и детето по какъв начин най-лесно възприема информацията, всички сме различни. Някой възприема най-добре през четенето, през зрението, други са слухов тип и най- добре възприемат, като слушат. Има деца, които възприемат през движението, през кинестетиката. Тъй че не гоним някакъв идеал, в който абсолютно всички четат, ако на някой му е по-лесно да слуша аудиокнига, нека да слуша, всеки си избира от цялото изобилие на начини за приемане на информация, който подхожда най-добре на неговата индивидуалност, на неговите особености. Но все пак е хубаво да слушат организирана информация, защото ежедневният език е много по-беден, в него липсват много думи, липсват много концепции. Дали ще е аудиокнига или хартиена книга, важното е информацията да е структурирана и да е поднесена по този по-богат и по-сложен начин. Самият език в книгите развива мозъка, провокира го, докато разговорният език е прост и с него детето не може да развие чак такава дълбочина на мисълта.

Ваканцията е почивка от образователния процес, но е и дълъг период от време, в който децата по-трудно поддържат социални си контакти. Как можем да им помогнем да създават нови приятелства и да надграждат вече създадените в училище?

Родителите трябва да помогнат на децата да влязат във физически контакт. Няма как човек да стои вкъщи и да създава нови приятелства. Добре е да се уговарят срещи за игра с някой съученик, да се водят на площадки, в парка или на места, където има техни връстници. Неприятно е да си в огромния град със стотици хиляди деца, но да няма къде да ги срещнеш. Това, което родителите могат да направят, е да поддържат връзка с други родители, да канят други деца на гости и после да насърчат своите да поемат инициативата. Това е важно, за да могат децата да получат усещането за контрол, че и те самите могат да организират социалния си живот, а не да чакат някой външен, който да ги обгрижи.

През ваканцията по-големите ученици имат право да работят, можем ли да предложим подобен тип преживявания и за по-малките и под каква форма? Удачно ли е да ги стимулираме финансово, ако участват по-активно в домакинството например?

Темата за труда се въвежда още когато детето проходи. Дори едно двегодишно дете може да помага, като занесе нещо до масата или върне нещо на мястото му. Изключително важно е за децата да свикват на труд, защото в крайна сметка това ги чака. 11–12 години им повтаряме: „Учи, учи, учи“, но каквото постигнат в живота си, ще го постигнат с труд и затова е важно да имат изградени навици за труд, да не го възприемат като нещо извънредно. Относно помагането в домакинството срещу заплащане съм скептична, защото е хубаво човек да знае, че в семейството тези неща се правят, защото сме семейство, а не защото ни плащат. Децата могат да се грижат за домашни животни, да помагат с грижата за растения, с поливането, брането.

За финал на нашия разговор, какви са Вашите препоръки към съвременните родители?

Да наблюдават децата си и да не се притесняват да казват им „не“, нека просто да имат малко повече вяра в себе си и да слушат сърцето си.

Още от Елена Енева тук.