Спомени от първия учебен ден: Мая Бочева

Понякога порастването е само привидно

По повод първия учебен ден представяме рубриката ни „Спомени от първия учебен ден“, в която се срещаме отблизо с любими детски писатели, чиито книги са част от детството на всяко едно (пораснало) хлапе, и се връщаме назад във времето, за да се запознаем с една различна и непозната тяхна страна. Събуждаме най-чистото и детско в авторите и се потапяме в техните ученически години.

Мая Бочева – Уики се различава от авторите, които сме представили досега в рубриката Спомени от първия учебен ден, защото тя е влязла в света на детската литература първо като илюстратор, а после и като автор. Тя е и един от създателите на TAT Creative и идеята Туй-Онуй – образователен мултимедиен проект, в който децата учат чрез приказки. Със своите интерактивни книги тя цели да помогне на децата да натрупат полезни знания извън учебните стаи и да проявят любопитство към природата и света, които ги заобикалят.

Поредицата от книги, която разказва за вечно питащото момиченце Любка Любопиткова започва през 2016 с въпроса Кой светна луната, а през годините поставя и на много други такива: колко е часът или защо е толкова важно да си изям храната? Последните ѝ книги са с фокус върху света на пчелите и тяхната важност, а днес разменяме ролите и авторката и илюстраторката е тази, която отговаря на въпросите, вместо да ги задава.

Спомняте ли си първия учебен ден, кой е най-яркият ви спомен, можете ли да ни разкажете – чувства, емоции, спомени?

Нямах търпение да тръгна на училище. Всичко ми се струваше повече от прекрасно! Имам топли спомени от първия учебен ден.

Какви са мислите на един първокласник?

Кога ще се науча да чета (бяха моите)? Със сигурност са различни за всички деца. Аз нямах търпение да се сдобия с нови приятели, бях готова за приключения.

Кой беше любимият ви предмет в училище и защо? А най-неприятният и защо?

Любимият ми предмет в училище беше литературата. Според мен се научих късно да чета, едва в първи клас (за разлика от моята дъщеря, която на 4 годинки вече можеше да чете), но всеки ден бях в библиотеката за нова книга. Също така много обичах и да пиша и за разлика от някои деца аз обожавах домашните по литература. Не мога да се похваля със същото по български език, защото явно имам някаква лекичка форма на дислексия и правя безумни правописни грешки, които просто не забелязвам, за да си ги оправя.

Кой е учителят, който е бил най-значим за вас и защо? Има ли и други учители, които помните и до днес?

Значими учители имах в гимназията. В основното училище нямах любими такива, вероятно тези от първи до четвърти клас. Но учители, които наистина са ми помогнали в развитието и са ме вдъхновили, имах сред тези, които ми преподаваха рисуване, но те са повече и няма как да изброя всички. Може би най-възрастната сред тях – Сузи Аронова, която ме подготвяше за кандидатстване. От нея дори помня изказвания, като „Тъп молив – тъпа рисунка“.

Как изглеждаше Мая Бочева на 7-годишна възраст?

Ах, ами била съм сладичка, наистина се харесвам на тази възраст. А пък си бях диво дете, обичах да тичам (да падам) и много да си играя. И винаги – да рисувам!

Коя е вашата любима детска книга сега и коя беше тогава? Коя трябва да е задължителна за всяко дете?

Когато започнах да чета – първата книга, която ме плени, наистина беше Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада. По „случайност“ това беше и първата голяма книга, която ми дадоха да илюстровам и излиза и до ден днешен от издателство Дамян Яков.

След това друга любима книга ми стана Приказка без край. Прочетох я три пъти, с което малко книги, четени от мен, могат да се похвалят. Отраснах и с комиксите на Дарко, който ми е най-най-любим, знам го наизуст и съм го прерисувала безкрайно много пъти. Имах период, в който всеки ден ставах и докато не прочета целия комикс – денят не започваше. Също така любим ми беше комиксът за Хитър Петър и Момиченцето от Земята – все комикси от списание Дъга.

Кой беше любимият ви литературен герой и с кой герой се оприличавахте най-много като дете?

Имаше една аудио адаптация на книгата Алиса в огледалния свят, която слушах ежедневно. Там Алиса е малко побългарена, не толкова изискана, нещо средно между Алиса и Пипи. Обожавах приказката и мисля, че по някакъв начин се чувствах точно като тази Алиса на „Балкантон“.

 За какво си мечтаехте като дете? Каква искахте да станете, като пораснете?

Мечтаех си да стана художничка, но истинска, която да рисува хубави, приятни за окото неща, такива, които да се харесват на децата. Не исках да ставам от тези „артистичните художници“, които само възрастните ги разбираха. Мисля, че изпълнявам именно тази си своя детска мечта!

Кой урок в училище отдавна е излязъл от класната стая, но е останал в живота ви?

Да внимавам с подхода си към децата. В началното училище имах преподаватели, които се отнасяха недотам добре. Не искам да давам примери, но смятам, че децата са много раними и попиват нашето отношение към тях. Затова трябва да сме деликатни с тях, да подклаждаме огънчето на любопитството им, да развиваме фантазията и да им помагаме да разгръщат потенциала си. Много лесно един учител може да загаси това огънче. Това е отговорна работа…

Все пак ще дам един пример – директорката ни преподаваше история. На мен ми беше скучно (признавам си), явно е било малко суховата материя и не съм се припознавала в тези събития. Но пък си имах пръстена на Арабела (едно детско от моето детство). Когато го завъртиш, и пръстенът те отвеждаше на друго място или те правеше невидим (вече съм забравила). Е аз си го завъртах, за да поразнообразя часа, но един ден директорката ми го взе. И повече не ми го върна… а това се оказа венчалният пръстен на моите родители. Вместо да използваме пръстена да ни върне при старите траки, аз по-скоро останах с негативно отношение към този учебен предмет и ми трябваха години, за да го заобичам отново.

Запазихте ли това дете в себе си и как го поддържате в добро настроение?

Определено мога да кажа, че пазя детето в себе си. Не само се опитвам да разбера как мислят децата, а помня и знам какво съм мислела, защо съм мислела така… а и децата невинаги са в добро настроение! Те се цупят лесно, ядосват се, но и могат да бъдат безрезервно щастливи и влюбени в живота! Именно този пламък се старая да поддържам! Пожелавам го на всички деца – да не бързат да пораснат, защото понякога порастването е само привидно. Да си голям означава да имаш отговорности, но в никакъв случай не означава да се вземаш чак толкова насериозно, нали?