Спомени от първия учебен ден: Юлия Спиридонова

Всяко дете трябва да има свободата и възможността само да избира книгите си

По повод първия учебен ден представяме рубриката ни „Спомени от първия учебен ден“, в която се срещаме отблизо с любими детски писатели, чиито книги са част от детството на всяко едно (пораснало) хлапе, и се връщаме назад във времето, за да се запознаем с една различна и непозната тяхна страна. Събуждаме най-чистото и детско в авторите и се потапяме в техните ученически години.

Вече повече от 20 години децата (порасналите също), тинейджърите и техните родители свързваме името на Юлия Спиридонова с всички онези приказни и необятни светове и чудни герои и истории, които са успели по един или друг начин да оставят своя отпечатък в нашето съзнание. За един детски автор няма по-голяма награда от това да види усмихнато до уши хлапе, гушнало неговата книга, и все пак Спиридонова е една от авторките в съвременната детска литература, чиито професионални признания се открояват. Тя е първият български автор, който е номиниран за най-престижната награда в света за детска литература – Възпоменателната награда Астрид Линдгрен. Успех, който повтаря седем поредни години от 2017 насам, а досега остава и сред най-четените и търсени родни писатели. 

Нейното приключение в света на детската литература започва преди повече от две десетилетия с Приказки за гуглета, а през годините тя успява да заведе децата на най-различни приключения, някои от които във вълшебните и фентъзи светове (поредицата Страната на сънищата), други в реалния свят на подрастващите (романите за тийнейджъри като Тина и половина, Кронос, тоя нещастник и др.), а за последно в този на семейната памет на България с книгата Ножицата.

В днешното интервю от рубриката се впускаме в света на спомените, където се срещаме с едно друго лице на Юлия Спиридонова. Потапяме се в разговор, който ни отвежда в онези времена, в които тя не е била детски автор, а просто дете.

Спомняте ли си първия учебен ден, кой е най-яркият ви спомен, можете ли да ни разкажете – чувства, емоции, спомени?

Петнайсети септември 1979 година завари нашето прокудено петчленно семейство в село Дрен, Пернишко. (Историята е описана в книгата ни с Дамян Дамянов “Ножицата”.) Спомням си как, независимо от драматичните обстоятелства, родителите ми направиха всичко, за да имам празничен първи учебен ден. Татко ми измайстори писалище, съвсем мъничко, от дървена кутия за темперни бои. Мама подвърза учебниците ми с прозрачен паус, нарисува ми етикети и ми направи показалка, която приличаше на вълшебна пръчица.

Помня как ме посрещна първата ми учителка, Василка Въжарска, хора като нея наричат “духовни аристократи”.

Помня чина си, стаята, децата около мен. Дренското училище имаше огромни прозорци, през които долитаха странни, непознати звуци за едно софийско дете – кудкудякаха кокошки, кукуригаше петел, лаеше куче, ревеше магаре. Но най-ярък спомен ми е оставила светлината, тази ослепителна септемврийска, златна светлина!

Какви са мислите на един първокласник?

Предполагам, всяко дете едновременно е любопитно и притеснено на първия си учебен ден. Лошото е, че дори на този ден възрастните  мислят повече за себе си, отколкото за децата. Уж първокласниците са в центъра на събитието, но погледнете как продължава да се посреща първият учебен ден – с речи, пълни с клишета, произнесени от важен чичко или лелка – чиновници от общината или от министерството, музикална програма с парчета отпреди 40 години, изпълнени на плейбек от красиви седмокласнички (междувременно се появи модата на “липсинг”-а, но дори и това отмина) и уплашено до смърт първолаче, внучка на някоя от учителките, което рецитира стихотворение,  дълго поне осем куплета. 

Кой беше любимият ви предмет в училище и защо? А най-неприятният и защо?

Любимият ми предмет беше литературата, защото най-любимото ми занимание беше и си остава четенето. Останалите предмети обичах тогава, когато имах добри учители. И под добри нямам предвид по характер. Имахме много строга учителка по математика, другарката Бикарска. Всички деца се страхувахме ужасно от нея, но тя обясняваше така, че по нейно време математиката ми беше любим предмет. А после заради един  безхаберен учител намразих математиката, защото изведнъж престанах  да разбирам задачите.

Кой е учителят, който е бил най-значим за вас и защо? Има ли и други учители, които помните и до днес?

Вече писах за другарката Василка Въжарска, тя е моята най-любима и значима учителка. Учила съм в селско училище, след това в една от най-престижните езикови гимназии в страната, а по време на учебната 1989/90 година така се случи, че единайсети клас поделих между две столични училища. Днес мога да кажа, че най-добрите учители имах в село Дрен. Всичките те бяха местни хора, от онези младежи, завършили спешно полувисш педагогически институт в първите години на социализма. Само че повечето техни преподаватели са били от старата школа, от Царска България. Колкото по-млади ставаха учителите ми, толкова по-малко любими предмети имах, ако разбирате намека ми. (Аз самата съм учила педагогика в началото на 90-те и мога да ви кажа, че тогава все още ни обучаваха по съветските методики и със съветски учебници и педагогическа литература. Опасявам се, че всичко продължава постарому, но това е една друга тема.)

Как изглеждаше Юлия Спиридонова на 7-годишна възраст?

Без предни зъби и с криво подрязан бретон. 

Коя е вашата любима детска книга сега и коя беше тогава?

Като страстен читател имах много любими детски книги и всяка една продължава да ми е любима до днес. Тези дни препрочитам за кой ли път  Шумът на върбите на Кенет Греъм. Винаги съм си мислела, че тази природна идилия е художествена измислица, но ето, оказа се, че съществува. Знам, защото сега живея точно там, край реката.

Коя трябва да е задължителна за всяко дете?

Не обичам задължителните неща. Според мен всяко дете трябва да има свободата и възможността само да избира книгите си.

Кой беше любимият ви литературен герой и с кой герой се оприличавахте най-много като дете?

И като малка читателка, и сега – като детска писателка, не се смятам за достойна да бъда литературен герой. Така че не съм се оприличавала с такъв. Но разбира се, тайно мечтаех да приличам на Олд Шетърхенд и на лейди Уинтър едновременно. Тоест, да бъда честна, справедлива, силна и благородна и винаги да побеждавам лошите. Но и да бъда много красива като героинята на Дюма (без коварния нрав, извинявай, Милейди). Аз лично противоречие не виждам тук, не знам за вас.

За какво си мечтаехте като дете? Каква искахте да станете, като пораснете?

Мечтаех да бъда капитан на кораб и детски писател.

Кой урок в училище отдавна е излязъл от класната стая, но е останал в живота ви?

Един ден заварих другарката Въжарска да утешава най-големия калпазанин в класа ни. Това момче, което правеше страшни бели, ядеше всекидневно бой у дома, никой не го броеше за човек, всички го смятаха за малолетен престъпник, това момче  плачеше. А другарката го беше гушнала като бебе! Него, престъпника! За нея той беше просто едно дете, което има нужда от обич. Това беше първият ми урок по човечност. Надявам се, че и днес има много такива учители и че този урок никога няма да напусне класните стаи.

Запазихте ли това дете в себе си и как го поддържате в добро настроение?

Точно сега съм много ядосана на всичките тези превземки с “вътрешното дете”. Струва ми се, че ролите на детето и възрастния са разменени. Децата не просто порастват, те остаряват твърде рано, защото възрастните са  вдетинени (и в това не виждам нищо очарователно). Днес толкова много възрастни отказват да поемат отговорност, очакват някой друг да ги оправи и винят за всичко другите. А за децата е жизненоважно възрастните около тях да са пораснали и отговорни. В това число и детските писатели.