1918 е и Европа се променя. Фройд открива дълбочините на психиката; литературата и изкуството са в период, блестящ като златното фолио на Целувката; появяват се куп нови идеи. Този филм, който открива фестивала на 4 април от 20:00 в Люмиер Лидл, разказва за периода във Венеция през Климт и Шиле с тяхното изкуство, скандали, сънища и обсесии.
Сюзън Сарандън обсъжда времето с арменския художник Тигран Цитогджиян, но понеже тя има в ръкава си Оскар, а той – ръка, която не трепва пред огромни фотореалистични маслени платна, темата е по-дълбока от температурата. Докато актрисата му позира за портрет почти безкрайно, двамата разговарят как градим личността си, как воюват или мируват красотата и старостта и къде е мястото на социалните мрежи във всичко това.
През 1929 Мис ван дер Рое – архитектът и двигател на училището Баухаус – представя Германия на изложение в Барселона, като строи временен павилион. Неговият поетичен модернизъм от оцветено стъкло, хладен камък и щедър въздух съществува едва няколко месеца. Във второ действие на сюжета павилионът е изграден наново през 80-те по планове и снимки – в едночасов филм гледаме как и защо структурата му променя биографията на архитектурата.
Известно е, че тя е един от най-четените и превеждани автори (според наследниците ѝ е на трето място по продажби след Библията и Шекспир). Но какво знаем за това, че 15 000 доброволци я търсят по време на десетдневното ѝ изчезване, а Артър Конан Дойл дава ръкавицата ѝ на врачка, или за пътуванията ѝ, втория ѝ брак и края на живота ѝ? Филмът гради плътен портрет, който не пропуска всички тези щрихи.
Италианецът, автор на небостъргача Шард в Лондон и сградата на музея Уитни в Ню Йорк, открива през 2017 Център Ботин в испанския град Сантандер. Повърхността на сградата отразява цвета на небето и морето в хиляди керамични дискове, както ни разказва режисьорът Карлос Саура (който е в триото на великото испанско кино с Алмодовар и Бунюел). На фестивала гледаме за Ренцо и Силата на архива, който пък показва и разказва за неговите чернови, скици, модели и рисунки.
Кой се страхува от червено, жълто и синьо е името на абстрактно платно на Барнет Нюман от 60-те, а отговорът се оказва "не един и двама". Картината, в която има солидни блокове от трите цвята, започва куп разговори още с появата си, после е атакувана с нож в музея и дори от реставрацията ѝ става скандал за милион долара, когато реставраторът е съден и обвинен, че използвал най-евтини бои и мече без усет за оригиналните нюанси. Филмът фокусира здраво въпроса защо три цвята могат да предизвикат такива скандали и дори да отворят дебат за това какво е изкуство и колко (трябва да) струва.
Толкова всеобхватен трябва да е звукът и от най-нежното докосване на струна на сцената, за да бъде една музикална зала успешна. Напоследък, покрай отварянето на няколко такива големи пространства, за професията на акустиците се чува все повече – те са хората, по-важни дори и от архитектите, когато става дума за музика.
"Да правиш форми е като с музиката – опитваш се да композираш и внезапно мелодията идва." Гледайки сградите на Кевин Рош, мелодията се движи между геометрия, светлина и градини в сградите, далеч преди другите да започнат да ги садят. Именно заради това новаторство след смъртта му на 1 март толкова много архитекти го посочиха за връх сред влиянията си.
Гръцкият хореограф, визуален артист и режисьор, който миналата година омагьоса и нас с Великият укротител в Пловдив, тук получава не просто филмова биография, а нещо по-странно и чудно – разказ за философията му, всекидневието и рутината. С това филмът опитва да ни убеди, че живот и творчество са неделимо цяло.
Веднъж Уорхол го кани на обяд и Баския пропуска, без да предупреди – до десерта, когато се появява с тъкмо завършен техен общ портрет. Художникът, който умира едва на 27 от свръхдоза, често е повтарял, че ще стане известен – едва ли обаче си е представял негова картина да вземе рекордните 100 милиона долара на търг, както стана неотдавна. Заради протестните му, гневни и експресивни картини около него има куп митове – например за беден произход и избухлив характер, докато в действителност е бил мил и деликатен човек, прекарал детството си в музеи. Такъв балансиран портрет рисува и филмът.
С какво се занимава един наш скулптор на 80, вече показвал работите си къде ли не и представял страната ни из различни изложения и каталози? Между кърпенето на восъчни отливки и работата по гипсови фигури той предимно разказва истории със самоирония и намигане. Чували ли сте онази китайска максима, че истинското изкуство прилича на непохватност – е, според този филм Павел Койчев я знае доста добре.
Тази история за италианския музей започва не с тихи зали, а с бомба, заложена от мафията във Флоренция през 1993. Тогава картина от 17 век пострадва сериозно, а парчетата ѝ се съхраняват 24 години, като всички обаче я смятат за погубена – докато една флорентинска реставраторка не решава да се погрижи за нея. Ето го процесът по съживяването ѝ.
