Хубавото на това да си фен на поредицата 007 е, че си по-склонен да приемаш благосклонно почерка на всеки от режисьорите. В случая носителят на Оскар Сам Мендес (Американски прелести, Пътят на промените) подхваща историята откъм не толкова динамичен аспект – професионалното минало на Ем. Всъщност можем да кажем, че брилянтната Джуди Денч е истинското Бонд момиче в 23-ия филм за суперагента. Появата на Беренис Марлоу оставя малко място за размисъл, а Наоми Харис (в ролята на Ив Мънипени) не притежава елемента мистерия и двойственост, характерен за екранните половинки на Бонд. Приветстваме решението Ем да бъде завръзката в Скайфол. Някой започва да разкрива досиетата на агентите й, хаква компютрите в MI6 и действа смело с методите на съвременния тероризъм (англичаните още не са забравили бомбените атаки от 07.07.2005). Този някой обвинява лично Ем в предателство спрямо служещите й, а новият й колега Малъри (Рейф Файнс) я приканва да се пенсионира, тъй като старите й методи вече не вършат работа срещу заплахите на съвремието. Темата за старостта и полезността честичко се прокрадва във филма, дори що се отнася до самия Джеймс, който, веднъж умрял в Турция, се завръща отново на служба, но с притеснителни резултати на физическите тестове.
Правилно ще предположите, че Скайфол кипи от напрегнати преследвания на най-необичайни места, но голямата изненада (или може би не точно изненада) е колко добър е Хавиер Бардем като злодея Силва. Героят му е злокобен и отвратителен, изпипан е до степен да предизвика потръпване, а фиксацията му в ”майката” Ем е болезнена. Силва е лицето на кибертероризма, защото новият Бонд вече се бори не просто с лоши момчета, а с глобалната мрежа, оказвайки се в свят, където секретната информация е отворен дневник. Смеем да твърдим, че след по-скоро безличния Спектър на утехата, Скайфол е най-добрият от поредицата от доста години насам, засягайки глобални и лични теми, които неизменно ще хвърлят ръкавица на критиката.