Каквото и да сме си пожелали обаче, 2 дни в Ню Йорк не е класическо продължение. Марион вече не е с Джак, затова пък е в трайна връзка с Мингъс (необичайно сериозният Крис Рок). Режисьорът и главно действащо лице Джули Делпи е женският аватар на Уди Алън, и това е очевидно дори за хора, които са мислят, че последният е немски Нобелов лауреат. Хуморът й е непреднамерен, по европейски изплетен и така неочакван, че дори просташките моменти ти се струват блестящи. Гледали сме доста подобни комедии, но тази иронично се закача и с ценностите на семейството, и с американско-европейския сблъсък, както в първата част.
Интересното, а на моменти инфарктното, е, че французойката рисува не особено приятен образ на сънародниците си пред откровено американската целева аудитория. Доста смело, бихме казали.
Тъмнокожият хипстър Мингъс трябва да понесе откаченото френско семейство на любимата си за двудневна визита в Ню Йорк, а това означава минимална хигиена, безпардонни цинизми, неконтролируем нагон и шегички, които рискуват да останат неразбрани от северноамериканците. Единственото успокоение идва от самоиронията, а творците, които не се вземат много насериозно, успяват лесно да ни се харесат. Не искаме да си помисляме какво се случва в родината на режисьорката, докато гледат странния коктейл от културно специфични майтапи и грубоват сарказъм.
С леко съжаление отбелязваме, че спойката между Крис Рок и Джули Делпи не е толкова сполучлива както с Адам Голбърг от 2 дни в Париж, но определено е приятно да видим Рок в нестандартно за него киноамплоа на сериозен партньор и баща. Именно ролята му измества фокуса от, така или иначе, невъзпитаните роднини. Настройте се на честота чудати френски персонажи в необичайна за тях среда и получавате комедия на ръба на приемливото и все пак удивително лека.