Да извлечеш смешното от една трагична история за смъртно болен човек принципно е ужасно сложна задача. Преди няколко години с нея успешно се справиха ветераните Джак Никълсън и Морган Фриймън в Ритни камбаната с финес, а сега подобна отговорност пада върху плещите на младите им колеги Джоузеф Гордън-Левит и Сет Роугън. Основната разлика в случая е, че историята в 50/50 е лична изповед на дебютиращия като сценарист Уил Райзер, който е преживял своята битка с рака и е пределно наясно с онзи кошмарен момент, когато нещата са толкова необратимо трагични, че чак ти става смешно. В резултат 50/50 успява да балансира по крайно елегантен начин между комедията и драмата и може би дори няма да забележите кога сълзите от смях са преминали в съвсем истински сълзи.
Историята е толкова простичка, че може да бъде разказана точно с две изречения. Симпатичният, стеснителен и живеещ здравословно Адам (Левит) се оказва болен от рядка форма на рак и шансовете му за оцеляване са петдесет на петдесет. Животът му, закономерно, се превръща в пълен хаос и той трябва да се справи някак с него с помощта на разхайтения си най-добър приятел (Роугън), дистанцираното си гадже (Брайс Далас Хауърд), деспотичната си майка (Анджелика Хюстън) и добронамерената си, но крайно некадърна психиатърка (Ана Кендрик). По-важното в случая е, че в тази сюжетна рамка Райзер успява да вкара изненадващо много, често щрихирани едва в няколко кадъра, послания за силата на приятелството, любовта, семейните устои и волята за живот. Критиците вече предвещават дъжд от Оскари на церемонията догодина, а ние от своя страна ви препоръчваме да гледате един интелигентен и различен филм.