Ясно е, че не историята тук ще изненада. За грешка отчитаме подбора на актьорите, някои от които толкова чупливи и прозирни, че ни е жал за иначе многоизмерните персонажи на Толстой. Найтли, обаче, колкото и физически несъвместима да е с образа на Анна, си остава актриса, която може да обърне един филм в лунатично празненство само заради присъствието си в него.
И така, Анна пътува с влак към Москва към семейството на брат си Стива Облонски (чудесен Матю Макфейдън), за да утеши снаха си Доли след поредната забежка на мъжа й. Слизайки на перона, беден работник се хвърля под влака – грозен спомен, който ще се връща в мислите на Анна в следващите два часа. Именно тези две събития маркират визуално и наративно сюжета, така че и незапознатите с романа да са наясно с две неща, именно прелюбодеяние и смърт.
Идва моментът за най-впечатляващото в трактовката на Райт. Неговата Анна всъщност е тетрална пиеса на сцената на Царска Русия. Декорите са подчертано и неподправено театрални, музиката е балетна, като от фантастична приказка, кадърът следва неестествено пъргаво око, което гледа едновременно интимния живот на героите и ги позиционира социално. Това е филм-представление, който се гледа с нагласата за нещо неконвенционално. Театърът оживява, когато следим обществените порядки и задкулисни интриги във висшето общество и тихичко изчезва, за да станем свидетели на обяснения в любов, изневяра, разкаяние, прошка. За драматизма помагат и контрапунктите: почти религиозната обич между Левин и Кити срещу натрапчиво неправилната връзка на Анна и Вронски; честният към себе си Облонски срещу въздържания Каренин (Джуд Лоу е един по-скоро симпатичен Каренин); селският, работнически живот срещу помпозните тоалети и коафюри на висшето общество. Тези образи и структури са показани ясно, с най-ярките изразни средства, за което можем да благодарим на модерната сценография. Манипулацията с цветовете, с включването на детски играчки, животни, стилистика (учудващо съвместяваща 19 и 21 век) са залогът на филма. Другото е в книгата.