Режисьорът с трудно произносимо име Мишел Азанависиус е парижанин с очевиден сантимент към старото кино, а тази страст е материализирал в метафилм, своеобразен поклон към музата, подобен на това, което Льолуш сътвори в Толкова много любов. Човек не може да бъде подготвен за преживяването Артистът. Първо, защото повечето от нас не са запознати с киното от 20-те години на 20 век; второ, защото не очакваш толкова автентичност и дълбочина от чернобяла лента във времето на ултратехнологичните специални ефекти. Сюжетът като че ли е преднамерено лек, драмата е съсредоточена в персонажа на Жан Дюжарден – Джордж Валентин. Трябва да признаем, че Дюжарден съвсем основателно спечели Златен глобус и Бафта. Лустрованата визия, стойката на танцьор и класическата магнетичност се оказват чудесна сплав, която е печелившият коз за филмови отличия. Актьорският талант се разгръща паралелно с упадъка на героя му. Мълчанието е идеалното изразно средство на тъгата; Валентин отказва да се снима в говорещи филми и единствените случаи, когато реално чуваме звук (освен музиката) в Артистът, са в кошмарните му видения. Валентин, болезнено свързан с призванието си, в един момент остава сам в мъничкия си дом с умното си кученце и предания си слуга, а в гърлото ни се настанява буца и си остава там до самия край.
Пепи Милър (Беренис Бежо) е антиподът на старото в случая. Тя става звезда още с появата на говорещото кино, после опитва да убеди идола си да се сбогува с миналото и многократно го избавя от кризите му. Въпреки мрачните краски с напредването на филма обаче, Милър е въплъщение на бляскавото утре и изобщо на вярата в прекрасното бъдеще. Хубавото е, че режисьорът ни оставя с усещане за надежда, при все алкохолния делириум на главния герой и тежките му материални и вътрешни загуби. Артистът рисува картина, съвсем простичка, с десетина кадъра със субтитри и великолепна музика. Картина в картината всъщност, анатомия на изкуството.