Астероид Сити

От известно време имаме усещането, че Уес Андерсън прави филми единствено за себе си и самоотвержената агитка киномани, която неуморно приветства творческите му изяви още от Колежът Ръшмор и Кланът Тененбаум насам, но тъй като и ние спадаме към нея, имаме да кажем само хубави неща за неговия последен проект с изричната уговорка, че сме пристрастни, разбира се. И за най-непосветения в обсесивно-компулсивната мания на режисьора да конструира историите си с хирургическа точност е пределно ясно, че в Астероид сити всичко се свежда до формата: от стилизираната пастелна гама до прецизния вътрешнокадров дизайн и неизменната нотка театрална бутафорност. Тук обаче те не са самоцелни, а обслужват сюжет, който елегантно се носи по магистралата на метатекстуалността, престроявайки се ту в ретро-футуристична пиеса за чудатите участници в научен космически лагер в средата на нищото, ту в документален коментар на същата пиеса, където актьорите играят своите двойници „в истинския живот“. Някъде в накъсаната осева линия на повествованието, често осеяно с интелектуални разговори за гама-лъчи и извънземни, се появяват и чисто човешки теми като загубата, справянето със скръбта и смисъла на живота, към които – в чисто Уес-Андерсънов стил – се чувстваме наблюдаващо-отчуждени по време на филма и емоционално-привлечени след него.