Делфиново е една наистина егалитарна общност, където хората живеят според принципите на справедливост, солидарност и самоуправление. Но това не е София, Париж или Ню Йорк и затова тази история е селска, примитивна и полифонична – нещо като наниз от изрисувани стени на селски къщи, народни песни и алегории. Това не е героичен епос, а по-скоро пикник с приятели или Игра на дама. По пътя си Калоян и Диана срещат представители на различни алтернативни субкултури, от анархисти до дъновисти, които живеят извън или се противопоставят на Системата. Неслучайно проектът се представя като “еретичен филм за живота извън Системата, правен извън Системата”.
Режисьорът споделя: “Хор пее госпел в черква, но това не е поп музика по телевизията. Манифест е публикуван, но това не е розов роман да бъде прочетен и забравен. Ритуален танц се изпълнява от воини маори, но това не е танцуване в дискотека. По сходен начин този филм ползва кинематографичен език, но комуникира идеи, които почти никога не се засягат в жанровото кино. Той отказва да се подчини на жанрови определения.” Изглежда това е причината България, тази вечна ерес да носи дългото, но всъщност акуратно самоопределение “игрално-документално, музикално-антропологично, научно-магично, еко-анархо-утопично пътешествие в релеф от 8 части”.

Номинация за най-добри режисура и операторско майсторство за Наградите на Българската филмова академия
Награда на Международен кино фестивал Славянска приказка
Премиера на Международен София Филм Фест
Участие на Фестивал на българския игрален филм Златна роза