Смразяващият цикъл е прекъснат, когато поредното момче се оказва заключено в звукоизолираната бърлога на похитителя, но от счупения телефон на стената започват да се чуват гласовете на предишни жертви, разкриващи улики за измъкване от патовата ситуация. Ако тази завръзка ви звучи като първа глава от роман на Стивън Кинг, ще сте почти прави, само дето става дума за кратък разказ и той принадлежи не на краля на хоръра, а на неговия син – не по-малко вещия в плетенето на думите и събуждането на страховете Джо Хил. Режисьорът Скот Дериксън, който също не е чужд на ужасяващите истории (като Греховен например), веднага съзира кинематографичния потенциал на Черният телефон и го разтяга в час и половина екранен съспенс, където зловещото се процежда в атмосферата по-напоително и по-въздействащо, от който и да е кървав детайл в близък план. Аплодисменти и за Итън Хоук, който потъва в непривичното за него амплоа на злодей толкова дълбоко, че съумява да разтрепери не на шега всички в и извън кадър, използвайки единствено гласа, погледа и позата на тялото си.