След Здрачната сага беше крайно време някой да припомни на зрителите, че върколаците всъщност не са старателно епилирани модели на бельо, а доста неприятни и кръвожадни митологични изчадия, имащи навика да разкъсват всеки, изпречил се на пътя им. Човекът-вълк е доста свободен римейк на оригинала със същото заглавие от 1941, явяващ се първият комерсиално успешен филм за върколаци в историята, чийто главен герой – превърналият се в звяр Лорънс Талбот – е получил почетно място в пантеона на хорър иконите наред с Дракула и Франкенщайн.
Чест прави на режисьора Джо Джонстън, че не се е опитал да модернизира по никакъв начин диаболичната приказка. Човекът-вълк носи очарователно архаично усещане във всеки свой аспект – от натежалата от готически мрак атмосфера, през бавното разгръщане на действието, чак до факта, че за пресъздаването на върколаците е ползван повечко грим и по-малко компютърни ефекти. Това е хорър от старата школа, в който дори и за задължителните стряскания на зрителите се залага по-скоро на класическия похват с нещо, изскачащо рязко и шумно, след като нервите са били обтегнати до крайност от зловещата музика (композитор е живият класик Дани Елфман).
Историята, както отбелязахме, има само няколко допирни точки с оригинала. Лорънс Талбот (Бенисио Дел Торо) е млад благородник, напуснал семейното имение след смъртта на майка си. Изчезването на брат му го принуждава да се завърне към зловещите тайни от миналото и – както подсказва заглавието – да срещне съдбата си, представена в случая от челюстите на вилнеещия из родното му място върколак. Човекът-вълк е може би най-актьорският филм на ужасите напоследък, но пък историята му е изненадващо предвидима, въпреки че зад нея стои създателят на Седем Андрю Кевин Уокър. От друга страна, атмосферата е толкова добра, че дори и само заради носталгията по времената, когато киното е било по-директно и първично изкуство, сме склонни да простим на филма за този му грях. И да го препоръчаме смело.