Цветовете на пожара
Париж, 1927 г. След смъртта на баща си Мадлен Перикур трябва да наследи финансовата му империя, но става жертва на заговор, който я води към разруха. След като синът ѝ Пол извършва неочакван и трагичен акт, Мадлен е решена да си отмъсти. Изправена пред враждебността на мъжете, покварата на средата, амбицията на обкръжението си и алчността на своето време, тя трябва да вложи изключителна енергия, находчивост, но също и макиавелизъм, за да оцелее и да изгради живота си отново. Задачата ѝ е допълнително усложнена от факта, че по това време Франция вече е полазена от езиците на огъня, който ще опустоши Европа.
Първият акт на филма е особено наситен с мелодрама – не липсват преувеличени трагедии, често заснети на забавен каданс, а разривните ситуации сякаш се сипят като лавина една след друга. Оттам нататък обаче плъзват няколко криминални сюжетни линии ала Граф Монте Кристо, които правят Цветовете на пожара увлекателно и динамично преживяване.
От хрисима жена на ръба на отчаянието Мадлен се превръща в истинска фурия на отмъщението, а внимателно обмисленият ѝ план се движи с плавна крачка, като държи зрителя в неведение през по-голямата част от времето. Вместо да разкрие кроежите на главната героиня, Кловис Корнияк оставя персонажите сами да тласкат действието напред, а ние постепенно редим пъзела на фабулата парче по парче. Сюжетните връзки препращат и към други фиктивни исторически ленти, които стъпват върху идеята за отмъщението, като Престижът и Илюзионистът – по доста сходен начин ние се озоваваме не в ролята на съучастници, а в тази на наблюдатели, опитвайки се да предвидим всеки следващ завой. Режисьорът и сценаристът в никакъв случай не подценяват интелигентността на зрителя – напротив, те разпръсват уликите в цялото продължение на сюжетната нишка и ни оставят да ги открием сами и да осмислим какво означават. Именно този похват прави финалът толкова задоволителен.
Корнияк борави изключително умело с цветовите палитри и гледните точки, а майсторската кинематография на Тиери Пуже залага на продължителни и флуидни кадри, които още повече засилват внушението за анонимен поглед в житейската драма на героите. Въпреки че голяма част от типажите са сведени до почти карикатурни очертания, акцентирайки върху техните положителни и негативни качества, актьорският състав се справя отлично в представянето на емоционалния им капацитет. Яна Битнерова специално се отличава в ролята на веселата словашка гувернантка, многократно погрешно определяна като полякиня – нейната героиня, Влади, е основният източник на комичните ситуации във филма и въпреки че не говори нито дума френски, тонът и жестовете ѝ са достатъчно красноречиви, за да бъдат разбираеми за всяка публика (макар че някои от възклицанията ѝ предизвикват особено широки усмивки и смях у българските зрители).
Нужно е да отбележим присъствието на Фани Ардан в ролята на възрастна оперна певица, която все още се крепи на гребена на славата си и концертира из цяла Европа. Нейният образ държи юздите на емоциите ни още от първата си поява и носи посланието, че изкуството може и да не е способно да избави света от ужасните зверства на хората, но поне може да спаси нечия душа. Нюансираното ѝ превъплъщение и необичайното приятелство между героинята и Пол поставят самата основа на Цветовете на пожара и ни помагат да повярваме, че толерантността и съчувствието са по-силни от всяко зло.
