Drive: Живот на скорост предизвика бурни овации на тазгодишния фестивал в Кан, където беше отличен със Златна палма за режисура, а критиците побързаха да го нарекат “един от най-добрите филми на годината” и дори “новия Боен клуб”. Ние също ще се присъединим към тях, препоръчвайки ви да гледате Drive на всяка цена, особено ако сте зажаднели за кино, в което има повече сюжет, отколкото експлозии.
Режисьорът Никълъс Уиндинг Рефън е незаслужено слабо познат на българските киномани и се надяваме появата на Drive да поправи тази несправедливост, защото датчанинът е един от най-интересните кино творци днес. След като направи арт прочит на фентъзи жанра с Valhalla Rising и преобърна с хастара навън затворническите драми с Bronson, този път Рефън се захваща с нещо крайно стандартно на пръв поглед – класическия сюжет за обир, при който всичко се обърква, включително и за свръхпрофесионалния шофьор. Той всъщност е добро момче, нищо че талантите му се явяват опорното звено в разни престъпни планове. Вторият поглед обаче разкрива, че в тази комерсиална опаковка датчанинът е скрил удивителна артистична многопластовост, предлагайки ни съчетание от най-добрите черти на американското и европейското кино. От героя на Райън Гослинг, който говори само когато има какво да каже и дори си няма име, вдъхновен от безименния каубой на Клинт Истууд от класиките на Серджо Леоне, през нажежения до бяло диалог, чак до типичните за Рефън шокиращи изблици на свръх стилизирано насилие, Drive наистина разполага с всички предпоставки да се превърне в култ от ранга на вече споменатия Боен клуб.