Макар постановката да е визуално предизвикателство, тук създанието на доктор Франкенщайн не е тежко стъпваща мумия на болтове, а ранимо същество, което търси любовта, рецитирайки Джон Милтън по пътя си. Накрая неговите думи се отразяват не просто в арогантния му създател, но във всички хора – “Научих се как да разрушавам, да мразя, да унижавам. Научих най-великото умение, което само вашата раса умее. Научих се да лъжа”. С други думи, всякакви киноексцесии отстъпват място на патетичния диалог и напрежението между актьорите, а това обяснява и наглед странното решение на Бойл да избере театъра като форма за този проект.
Говорейки за актьорите, режисьорът още от началото отправя предизвикателство, като в двете последователни премиери на постановката променя ролите им. Най-напред чудовището се играе от Джони Лий Милър, чиято руса коса и гадни обноски от Трейнспотинг имат лошата черта да не могат да бъдат забравени. Негов творец пък е Бенедикт Къмбърбач (Дама, поп, асо, шпионин), чиято нюансирана игра контрастира рязко на емоционалната бомба Милър. В следващата вечер ролите се разменят, с което връзката баща-син между двата персонажа е още по-засилена. Като се има предвид, че двамата не могат да се погледнат отстрани, става ясно за каква шизофрения говорим…
Разбира се, Франкенщайн си струва не само защото сюжетът му тепърва ще става все по-актуален, но и заради новото за България изживяване да гледаш сателитно театър от най-горещите европейски арени. Може и да липсва лондонската атмосфера, но когато залогът са 2000 спестени километра, ще преглътнем някак.