Индиана Джоунс и реликвата на съдбата

Петият Индиана Джоунс е първият, с който Стивън Спилбърг и Джордж Лукас не са обвързани креативно, а само производствено, което не ни звучи обнадеждаващо, особено след фиаското, в което преди петнадесет години се превърна четвъртата част на иначе легендарния франчайз. Безспорно всички признаци за хайп около новия филм, който за съжаление ще е и заключителният за историята, са налице: в осмото десетилетие от живота си Харисън Форд е точно толкова енигматичен и саможив магнит за приключения, колкото и след първата му реплика като д-р Джоунс през 1981; артефактът в центъра на историята отново обещава доволно количество гонки, избягване на смъртоносни капани и безразсъдни рискове в името на човечеството, а нежното присъствие на Фийби Уолър-Бридж (като кръщелницата на Инди) броим като сигурен шанс за освежаване репертоара на словесните каламбури. Като за последно действието ни захвърля по средата на съветско-американската борба за надмощие над Космоса, от която един бивш нацист (Микелсен) се възползва за собствена угода, присвоявайки опасна древна реликва, минала веднъж през ръцете на нашия лаконичен археолог. А ако има нещо, което да го накара да се откаже от плановете за пенсиониране и да посегне отново към иконичните си шапка и камшик, това е именно откриването ѝ и спасяването на бъдещето.