От месеци насам четем за радушното приемане на Кецове по света, като особено ни допадна историята от големия фестивал в Москва, на който българската продукция е успяла да спечели сърцето на дъщерята на Чарли Чаплин – Джералдин (тя дефилирала по бели кецове в знак на протест срещу решението на журито да остави филма без награда). Рекламната кампания също беше изпипана по всички правила на съвремието – от гигантски кецове по моловете до актьорско нашествие на рок феста в Каварна и брандиране на цели автобуси от градския транспорт. Още по-хубавото е, че встрани от чистата реклама и забавните истории Кецове наистина има какво да каже.
Филмът на Валери Йорданов и Иван Владимиров лесно се нарежда сред по-добрите представители на модерното българско кино – в него комедия и драма съжителстват непринудено, като дозата хумор е достатъчна, за да не остави съмнения за тежка екзистенциална сказка, но едновременно с това са търсени и по-дълбоки внушения, които да не оставят филма лековат. Болезнено досадната тема за социализма е изтрита и заместена с всички плюсове и неминуеми проблеми на новия век, в който шестима млади хора се оплитат отчайващо. У тях няма желание за промяна – бягството от града е просто наложително. И докато в реалния живот те са депресирани и алкохолизирани, общи работници без перспектива, излъгани и изоставени от най-близките си, то в малкия им личен крайморски рай – девствения плаж на Карадере, шестимата стават други. Срещат се случайно и в самото начало сякаш не могат да си кажат повече от две думи, но само за няколко часа бариерите между тях се срутват, а в следващите леки, сини и безгрижни месеци успяват да се опознаят както един-друг, така и самите себе си – така, както никога не са подозирали. Това не минава без сбивания, влюбвания, скарвания, напивания, тъмнокож гайдар, един имагинерен селски футболен отбор и няколко неизбежни сблъсъка с позабравената, но брутална реалност, която ще постави тяхното бягство и щастие пред изпитание.
Филип Аврамов прави страхотна роля като некомуникативен градинар блусар, а Ина Николова също се справя превъзходно като наглед навъсена, но всъщност влюбчива и ранима бояджийка, която би дала всичко на света да се занимава с рисуване и фотография. Неминуемо е да изтъкнем и подчертано силното присъствие на Валери Йорданов – освен ко-режисьор и сценарист той се е нагърбил и с една от главните роли, за всичко това – браво.