След първите му прожекции вече е сигурно, че това е новата психологическа сай-фай опера, която ще подсети едни за Кубрик, други за Нолан, но по-важното – ще предизвика екзистенциално ехо вътре в собствения мрак на всеки. В роля, която е толкова тиха и обрана от маниери, че сякаш изобщо не играе, Брад Пит е Рой Макбрайд – астронавт, изпратен оттук към Нептун, за да търси своя отдавна изчезнал в Космоса баща (Томи Лий Джоунс), но това е само лъскавата и наглед сантиментална страна на тайната му мисия. Под скафандъра Рой, чийто пулс на самотен самурай никога не надвишава 80, остава лице в лице с демоните си и сърцето му започва да препуска. „Накрая синът понася греховете на баща си“, казва той, докато корабът му се отдалечава в бездънната тъмнина на Вселената, и това не е само добре познато клише. С върховната си операторска работа, дизайн и саундтрак, филмът е като симфония за човешката самота, която минава през ужасни изблици на насилие и достига кресчендо там, където няма кой да те чуе, когато викаш баща си.