Филмирането келтския рицарски епос за Артур е любима дейност на режисьорите още от началото на 20 век. В резултат на това пред очите ни са минали десетки продукции с качество, което варира от класическо до меко казано съмнително. Защо Гай Ричи поема риска с още една екранизация е неясно, но поне вече има опит с двата си (доста сполучливи) филма за друг герой от Острова – Шерлок Холмс. С Крал Артур обаче (видимо) му е било едно ниво по-трудно. Най-малкото защото исторически детективът е доста по-близо до идеята на Ричи за мръсна Британия, където крошетата и гадните шеги са повече на място, отколкото в мрачното и приказно Средновековие.

Напук на това, новият Артур (Чарли Хънам) действа като класически лондонски хъшлак в стила на Гепи и Две димящи дула – тича, млати и говори като всяко кораво копеле от улицата. Поне преди да разбере, че всъщност е предопределен да вдигне високо меча Екскалибур и да поведе борба срещу тиранина Вортигерн (Джъд Лоу), който по странен начин е едновременно Саурон и Хитлер, а може би дори и мъничко папа Пий XIII. Битката е епохална, предвидима и подкрепена с всички нужни визуални ефекти, които не са никак лоши, но и никак нови още от Властелинът на пръстените насам. Тежкотоварните слонове, по-големи от две кооперации, гигантските питони и демоните с изгарящи очи може би са плюс. Поне докато не ви свършат пуканките.

Другите два плюса са учудващо пасващият на ролята си Хънам и винаги добре дошлият Лоу. Нататък обаче Крал Артур: Легенда за меча оставя усещането за добре заснето, колебливо режисирано и сравнително прилично фентъзи, в което клишетата, хаотичният сценарий и CGI персонажите са взели превес. Е, тук-там кръвопролитният екшън може да бъде доста забавен, но страховитата двучасова дължина и някои откровени абсурди ни карат да се чувстваме леко Swept Away. Ако ни разбирате.