Последният тип обич е сред многото екстра кадри, с които Бил Кондън (режисьор на Мечтателки и сценарист на Чикаго) удължава приказката с повече от час. А така има и повече време за мюзикъл – пак по нотите на Алън Менкен, композирал рисуваната класика на Дисни от 1991. Иначе основата е същата: един принц проявява ужасния си характер пред грешната магьосница и е обречен да носи грозотията на сърцето върху лицето си. Ако накара някого да види човека под козината, печели, ако ли не – остава звяр завинаги. Развръзката е ясна и финалът си остава приказен, но пътят до него е с доста отклонения от отъпкания, а сюжетът – с бонус драма. Докато тя тежко приближава, леки във въздуха ни държат красивите компютърни гледки и лудата реална хореография на сцените, която повтаря почти дословно картини от анимацията. Реверанс и към Ема Уотсън, с която Бел стъпва по-наперено и уверено, но все така нежно – сякаш героинята е пораснала, но пак е онази от детството ни, сещате ли се? Да, като Хармаяни.