Така описват в Гардиън ролята на актьора в този филм. Хлътналите бузи и ококорените очи на Джейк са изсмуканата опаковка, в която живее тежък социопат. Луис Блум, самоук телевизионен репортер, кръстосващ нощните улици на Ел Ей в преследване на още топли следи от кръв. Нищо друго не изстрелва рейтингите до стратосферата, както бруталните кадри от неговата камера. “Перфектната история? Жена, която крещи и тича по улиците на престижен квартал с прерязано гърло!”, обяснява шефката му (Рене Русо) зад тежък грим и зле прикрито отчаяние. Тя знае, че е стигнала последната спирка в своята търкалящата се надолу кариера. Луис просто е счупен – като часовник с производствен дефект.
Грозна гледка, която привлича
Лешоядът е от онези филми, които гледаш с малко мигане. Прилича на риалити, което вади на показ мръсния хастар на журналистиката днес. И точно като риалити е пресилен, манипулативен и зрелищен. Режисьорът Дан Гилрой (досега основно сценарист, в Наследството на Борн, например) разказва историята си така, сякаш е сензационна новина от първа страница, която ще ни вкамени. Но всеки е разгръщал вестник Нощен труд. Фрапиращо ли е, че Луис Блум не вижда пред себе си тройно убиство, а просто три тела, които трябва да нагласи добре за снимка? Отдавна вече не. И може би точно затова Лешоядът е тук да ни напомни, че някога моралът на света наистина тежеше поне с 15 килограма повече.