Светлината в неговото заглавие сочи към Шайрон, който постепенно се открива като хомосексуален, а битката му със стереотипите се разгръща в триптих от портрети. В първия го срещаме като малко момче, което още не познава интимността си, но хлапетата в училище помирисват различността му и сляпо го тормозят. В гимназията Шайрон е с една голяма стъпка по-близо до себе си и с няколко по-далече от околните, барикадирайки болката си с озлобление. Като пораснал мъж той вече бетонира собствения си кафез, като се слива с типичния образ на "черньо" от гетото.
Докато рисува картини върху платно от предразсъдъци, Дженкинс успява да избяга от клишетата "черен" и "гей", обединявайки ги. Камерата на Джеймс Лакстън приковава с наситени образи и ярки контрасти, а класическата музика на Николас Брител (озвучил също 12 години робство и Камшичен удар) капсулира в синьо самотата и отчуждението от света. Финалната нота – че бягството от собствената идентичност води единствено до затвор в стереотипа, държи сърцето свито дълго след надписите, въпреки че бавните меланхолични портрети малко преди тях успяват да разбият решетките. И да върнат обичта там, където ѝ е мястото – в най-важния от всички мускули.
