"В един момент ти трябва да решиш за себе си кой искаш да бъдеш – никой не може да вземе това решение вместо теб". Върху тези думи Бари Дженкинс гради личен до болка, поетичен в ритъма си и великолепен визуално разказ, който превръща статистиката "245 номинации и 183 статуетки" в нещо много повече от филм на годината. Да влезе в историята на аутсайдер за режисьора (едва четвъртият афроамериканец, номиниран за Оскар в тази категория) е лесно на повърхността, но толкова по-трудно в дълбочина, защото сам е израснал с наркозависима майка в гетото на Флорида.

Светлината в неговото заглавие сочи към Шайрон, който постепенно се открива като хомосексуален, а битката му със стереотипите се разгръща в триптих от портрети. В първия го срещаме като малко момче, което още не познава интимността си, но хлапетата в училище помирисват различността му и сляпо го тормозят. В гимназията Шайрон е с една голяма стъпка по-близо до себе си и с няколко по-далече от околните, барикадирайки болката си с озлобление. Като пораснал мъж той вече бетонира собствения си кафез, като се слива с типичния образ на "черньо" от гетото.

Докато рисува картини върху платно от предразсъдъци, Дженкинс успява да избяга от клишетата "черен" и "гей", обединявайки ги. Камерата на Джеймс Лакстън приковава с наситени образи и ярки контрасти, а класическата музика на Николас Брител (озвучил също 12 години робство и Камшичен удар) капсулира в синьо самотата и отчуждението от света. Финалната нота – че бягството от собствената идентичност води единствено до затвор в стереотипа, държи сърцето свито дълго след надписите, въпреки че бавните меланхолични портрети малко преди тях успяват да разбият решетките. И да върнат обичта там, където ѝ е мястото – в най-важния от всички мускули.