"Имаше нещо вълшебно в 60-те, ние бяхме… да използваме думата мечтатели. Смесвахме кино, политика, музика, джаз, рок енд рол, секс и философия."
Бернардо Бертолучи
В Мечтатели има еротиката, много еротика, която е толкова нежна и същевременно крайно предизвикателна, че може и да се изчервите. Но не това е най-важното. Да оставим настрана сексуалните сцени, мастурбацията и фронталната голота във филма – това, което се случва тук е един вид фронтално разголване на самия Бертолучи. Не еротиката в Мечтатели е безсрамна – "безсрамна" е деликатността, с която режисьорът сваля всичко от себе си и се предава на някак чувствената си носталгия по 60-те години в Париж. Неговата основната цел е да улови духа на това време и кротко да му се полюбува. Бертолучи просто е влюбен в "този" Париж. Да живее в него и да е свидетел на тогавашните събития, включително и на студентските бунтове от 68-ма, е било истинска магия. И макар че разказваната история е много лична и за него, и за английския писател Гилбърт Адеър, по чийто роман е заснет филма, той не е автобиографичен за нито единия от тях. Двамата дори не са се познавали, но са преживяли едно и също по едно и също време – "Париж".
Мечтатели е третият филм, който Бертолучи снима в този вълшебен за него град след Последно танго в Париж и Конформистът. Но отвъд реалното му завръщане там, той прави най-интимното за един режисьор – връща се до момента, когато се е пристрастил към киното – във Френската Кинотека, с филмите от 30-те и Новата вълна от края на 50-те и началото на 60-те. Чрез много прецизен монтаж кадри от любимите му филми на Кокто, Годар, Трюфо, Чаплин, Тед Браунинг са вмъкнати в Мечтатели, докато героите възпроизвеждат сцени от тях. Това е чист трибют – от най-интимните.
Кои са мечтателите?
Трима младежи – близнаците французи Изабел и Тео и новият им приятел, студент от Америка – Матю. Годината е 1968 и докато на улицата студентите се бунтуват срещу властта и остарелия морал, тримата се изолират в апартамента на Изабел и Тео (родителите им са на почивка) и преживяват личното си пробуждане – сексуално и интелектуално. Те философстват, слушат музика – The Doors, Дженис Джоплин, Хендрикс, Боб Дилън, говорят за кино – голямата им страст. И играят все по-опасни игри, предизвикват се взаимно. А когато този експеримент свърши, те вече ще са пораснали. Изабел и Тео трябва да са преодоляли почти инцестната си привързаност. Може би любовта на Матю към Изабел ще им помогне да се откъснат един от друг. Но от това няма да боли по-малко…
Non, Je ne regrette de rien (не, не съжалявам за нищо), завършва Бертолучи с Едит Пиаф.
