Филмовият дебют на Иван Станев е най-приказно различният български филм от години насам. Отражение на един свят, който едновременно е сега, но не съвсем, Moon Lake предлага призрачна визия, красиви млади актьори и поезия, в които Държавата на Платон, Т. С. Елиът и циганските сватби някак естествено се преплитат.

Има филми, които са толкова (не)преднамерено странни, че оставят по-скоро усещане за нещо преживяно, отколкото обичайните киноразмишления за сценария, актьорското участие или предвидимия край. Чувствайте се предупредени – Moon Lake е сюрреалистично пътуване през един умиращ свят, красиво-мрачна приказка на седем езика, която няма как (а и не трябва) да допадне на всеки. Някъде в основата на филма на Иван Станев е залегнал митът за излизащите от подземното царство Орфей и Евридика, които можете да видите и тук – като бродещи по поляните на Камен бряг красиви младежи (Васил Читанов и Ясна Божкова). Той е с електрическа китара Орфей на рамо, а тя – с къдрици, развявани от вятъра. Пак някъде там, край морските вълни крачи (и кара двойно колело) друга безименна двойка (Симон Тодоров и Глория Петкова) – отражение на Орфей и Евридика или пък техни духовни близнаци. В Moon Lake отсъстват стройният сюжет, логиката в размяната на реплики и ясните внушения, затова този час и половина прилича на авангарден музикален клип – с призрачни гледки от Северното Черноморие и меланхолично-любовни сцени, и отлично вписващия се ембиънт саундтрак на немския експериментатор Себастиан Майснер. Епизодично през филма преминават и брадатите братя близнаци Карл и Маркс, един оксиженист, разфасоващ ръждясал корабен скелет, петдесетина празнуващи сватба цигани с цветни дрехи и кларнети, група ученици, рецитиращи Държавата на Платон на старогръцки, Арабел Караян и нейният бенд, както и един преподавател с лекция за творчеството на Т. С. Елиът. Стиховете на последния са особено важни тук – извадка от творбата му The Hollow Men отеква от началото до края на Moon Lake – „Ето така свършва светът / Ето така свършва светът / Ето така свършва светът / Не с гръм, а със хленч“.