Историята е една добре пазена тайна. Пазена допреди петнайсетина години, когато документалистът Колин Кларк публикува мемоарите си от своята среща с Мерилин Монро по време на снимките на The Prince and the Showgirl (1957) с Лорънс Оливие. Ако Кларк е искал да разкрие несигурността и крехките нерви на Норма Джийн, Моята седмица с Мерилин напълно успява да покрие разказа от дневника му.
Монро пристига в Англия с наставницата си по актьорство и Артър Милър, тогавашния й съпруг. Всички, разбира се, са в ням екстаз от великолепието й, като изненадата (не, всъщност изобщо не е изненада) тук е ужасно талантливата Мишел Уилямс, която дори да няма най-обсъжданите извивки в историята на киното, прави толкова добра игра с лицето и жестовете си, че за миг забравяме, че не е оригиналът. Чести близки планове, от които всяко трепване на устните и очите скъсва струна; овладян акцент и дори тембър а-ла Мерилин, макар да я няма онази характерна провлаченост на говора, с която свързваме част от сексапила й. Успяваме да видим русата фурия през очите на наивно влюбения в нея Колин Кларк, който по това време е асистент в продукцията на сър Лорънс Оливие; а той я вижда именно крехка, нестабилна, игриво дете с очи, които се пълнят при най-малкия знак за неодобрение. Между Оливие и Монро прехвърчат искри заради непрестанните й закъснения за снимачната площадка, кризите и грешките й, но конфликтът е обобщен от Кларк съвсем точно: “Той е голям актьор, който иска да бъде голяма звезда, а ти (Мерилин, бел. ред.) си голяма звезда, която иска да бъде призната като голяма актриса.”
Дали Кларк и Монро са споделили нещо повече от целувка през 1957 остава загадка. Но това изобщо няма значение за стойността на филма, заради който Уилямс получи номинация от Академията. Появата на гигантската лейди Денч е един от другите блестящи моменти в Моята седмица, заради който си струва да го гледате. Трудно ни е да свикнем с идеята звезди да играят други звезди, но тук не бива да се сравняват таланти. Независимо от перспективата това си остава филм за Мерилин, за десетките й лица и обезоръжаващо присъствие и като че ли всички мнения се синтезират до едно – велика.