Наглед обичаен трилър, ситуиран в изолиран край на Европа (самотен шведски остров, обитаван от фамилия местни богаташи с доста мръсни тайни), романът на Стиг Ларшон Man som hatar kvinnor (буквално – Мъже, които мразят жени, по-популярен обаче като Момичето с татуирания дракон) бързо стана сензация както в родната му Швеция и околните скандинавски страни, така и в цяла Европа. Най-странното в случая е, че самият автор няма възможността да се наслади на успеха и всички награди са му връчвани посмъртно – Ларшон умира през 2004, още преди издаването на първата книга от така наречената трилогия Милениум.
Излезлият през февруари 2009 филм на Нийл Арден Оплев имаше подобна съдба – бързо привлече вниманието и на обикновените зрители, и на критиката, а дотук пристигна преди година с един от големите филмови фестивали. При всичко това, имаше защо да сме подозрителни към идеята за холивудска интерпретация на историята, имайки предвид печални опити като Покани ме да вляза – американският вариант на брилянтния шведски Lat den ratte komma in. Режисьор на Мъжете, които мразеха жените обаче е Дейвид Финчър, който ни е оформил като личности с творби като Боен клуб, Странният случай с Бенджамин Бътън и Социалната мрежа. И той не ни разочарова, за пореден път.
Новият вариант на филма следва плътно скандинавския оригинал – няма съществени промени нито в историята, нито в нейната прогресия, или пък в основните черти на персонажите. Даниел Крейг е умният, но прецакан от обстоятелствата топжурналист Микаел Блумквист, заплют от всички след като губи съдебен процес за клевета. Точно в този тежък за него момент обаче му отправят предложението да разследва убийство с давност четири десетилетия, при това случило се на далечен шведски остров, заподозрени за което са странните представители на богата шведска фамилия, в която преобладават развратът, пиянството, алчността и нацистките симпатии. Другият важен човек в ултра заплетения сюжет е младата Лизбет (симпатичната Руни Мара, която обаче не стъпва и на малкия пръст на шведската актриса Нуми Рапас) – предрешена в преднамерено краен готик-пънк стил, с неописуема прическа, свръхинтелект и сприхав нрав, който я е довел до убийството на собствения й баща насилник и поставянето й под опеката на държавата. Лизбет обаче тепърва ще трябва да се сблъсква с несправедливостите на живота, преди по стечение на обстоятелствата да стане спътник на Микаел в трудното търсене на истината.
Напрегнат, на места класически трилър със сцени на насилие тук-таме, но повече атмосфера и главоблъсканици, отколкото проливане на невинна кръв, Мъжете, които мразеха жените е добър, макар и не брилянтен преразказ на историята.