Началните съмнения са неминуеми – защото режисьорът на предишните две части Пол Грийнграс отстъпва мястото си на Тони Гилрой (сценарист в същите два филма), а утвърдилият се в главната роля Мат Деймън е сменен от здравеняка Джеръми Ренър… но не в ролята на Борн. Всъщност Борн изцяло липсва от Наследството на Борн – името му се споменава два-три пъти, а веднъж мярваме и лицето му на един компютърен монитор. Сценичната постановка обаче е същата – американското Министерство на отбраната и ЦРУ са затънали дълбоко в мрачните води на няколко тайни проекта по създаването на елитни войници чрез генни мутации. Ерик Байер (Едуард Нортън) подготвя заличаването на следите от операция Блекбрайър, което включва унищожаването на заетите с генните мутации учени, както и на самите суперагенти. Един от тях – изкачващият планини, разгонващ вълци и плуващ в ледени потоци Аарон Крос (Джеръми Ренър) почти случайно оцелява и отчаяно се опитва да избяга от преследвачите си и да докопа малко от поддържащите свръхчовешката му физическа и ментална форма химикали. Естествено, гадовете от правителството са по петите му с цялата си високотехнологична мощ, но Аарон успява да вземе под ръка доктор Марта Шиъринг (Рейчъл Уайз) и заедно с нея препуска (на самолет, кораб и мотоциклет) из Щатите и света.
Разликите с другите филми за Борн са доста, но това всъщност е добра идея. Действието е малко мудно и в рамките на тези два часа има повече напрегнат диалог и силно операторско майсторство, отколкото престрелки и юмручни схватки, което прави Наследството на Борн по-скоро един добър трилър, отколкото нажежен до бяло екшън. И въпреки че винаги умираме от кеф при актьорското присъствие на Едуард Нортън, истинската звезда тук е Джеръми Ренър, който се вписва отлично в ролята на натоварен с нерадостни спомени и желаещ да се махне далеч от кръвопролитията войник. И въпреки че Наследството може да не е точно на нивото на Ултиматумът или Идентичността, го намираме за добър преход към финалния епизод от сагата. Който ще дойде – рано или късно.