Нико и пътят към звездите е най-скъпата финландска анимация с бюджет от 6 милиона евро, а също така и най-широко разпространеният местен филм изобщо – прожектиран в над 100 държави. Това обаче е просто суха статистика, защото, докато го гледахме, не се питахме колко е скъп или успешен, нито го сравнявахме със съвременните холивудски продукции. Причината за това е, че бяхме обзети от някаква странна носталгия, защото колкото и да е модерен и компютърен, по някакъв странен начин Нико ни напомни за анимациите от нашето детство, които тогава наричахме мултипликационни филми. Той не предлага визуалното съвършенство от филмите на Pixar, няма заплетена история и куп звезди зад микрофоните. Това, с което ни спечели, е старомодният му чар, напомнящ за времената, когато приказките бяха по-простички, а самите ние бяхме по детски наивни и много искахме доброто да победи.
Доброто, разбира се, побеждава и тук въпреки наличието на едни особено зли вълци, които искат да изядат стадото на малкото еленче Нико. То е отгледано от самотната си майка, но знае от историите й, че баща му не е кой да е, а един от летящите елени на Дядо Коледа. Желанието да полети също като знатния си родител е обсебило мечтите му, но за съжаление всеки опит да се издигне във въздуха завършва с падане и муцунка, забита в поредната снежна пряспа. Когато се появяват преждеспоменатите прегладнели вълци, Нико поема на дълъг път, твърдо решен да открие баща си и да го доведе на помощ. И, както често става в такива случаи, в хода на своето опасно приключение преоткрива самия себе си.